Изпълват ме мъка и ярост, но съм твърдо решена да не плача; в този момент чувам глас от микрофончето в ухото си, който предупреждава, че започва преводът. Дик очевидно е получил същата информация, защото ми прави знак да се приближа малко към една от затворничките, която дава изявление за пресата.
— Казвам се Лайла, бях пленена в Бейрут, защото стрелях с гранатомет и се биех срещу Израел. Убиха мъжа ми пред очите ми в деня, когато бях пленена, а бебето си родих в един израелски затвор. Бях осъдена на петнайсет години затвор, а сега напускам родната си земя, за да отида в Либия.
Повтарям думите й на английски и отново поглеждам към нея, как бърза към свободата и вече е почти в самолета. Обръща се, главата й е високо изправена, а в очите й свети едно познато пламъче. Ние сме толкова различни, някои — в Аман, други — в Дамаск, във възпитателен лагер в Бекаа или в затвора в Ливан. Ние обаче си приличаме в едно: преглъщаме мъката си, така че светът вижда само нашата гордост и достойнство.
— Край — крещи Дик. — Да опитаме да вземем интервю и от командващия операцията.
Освобождавам дългия микрофонен кабел, оплетен в краката ми, и се насочвам към генерал Ехуд. Почти невъзможно е да се чуем сред оглушителното бучене на самолетните мотори. Дик свива на фуния ръце пред устата си и прави опит да надвика врявата на тълпата и шума на двигателите, тъй като и вторият самолет потегля по пистата.
— Давай — крещи Дик. — Преди някой друг да го хване.
Хаим Ехуд, приятелски наричан „Непоклатимия“ от представителите на чуждата преса, следи внимателно и последният палестинец да се качи в самолета. С напрегнат израз гледа крайния резултат на почти дванайсетмесечните бурни преговори. Силният вятър вдига полата ми над коленете, докато поднасям микрофона към устата му.
— Генерал Ехуд, радвам се да ви видя.
— Здравей, Маги — отвръща топло той. — Как си?
Очите му обаче опровергават сърдечността на поздрава му.
— Благодаря, добре. Ще ми кажете ли как се чувствате сега, като виждате всички тези палестинци, които излизат на свобода в замяна само на шестима израелци?
Всички сте виновни за моя Ави!
Той не отговаря веднага, защото търси най-подходящите думи, които да защитят, да обяснят, да облекчат и най-вече да не ме засегнат. Изкашля се, но това почти не помага на пресипналия му глас.
— Щастлив съм! Смятам, че ние тук в Израел носим отговорността да върнем обратно всеки войник, изпратен на война от това правителство, дори ако цената е висока.
— Нямаше ли някаква съпротива или спор по отношение на цената? — продължавам аз. — Какво ще отговорите на вашите критици, които твърдят, че не е трябвало да пускате толкова много терористи и убедени убийци срещу шепа израелци?
Дали ако бяха освободили всички убийци от затворите в замяна само на един тат алуф аз щях да се правя на моралистка? Щях ли да се интересувам от това, или щях да извия решетките със собствените си ръце?
Ехуд търпеливо отговаря:
— И аз самият много бих искал да отвърна на хората, които говорят така. Да ги попитам какво биха направили те, ако заемаха ръководен пост и ако бяха принудени да кажат на войниците на Израел, на техните родители, съпруги и деца, че тези мъже ще продължават да си стоят по затворите и терористките лагери, а ние няма да предприемаме нищо. Винаги сме постъпвали така в миналото, и сега това е нашият начин на действие.
Звучи като хазартна игра, в която всичко е въпрос само на късмет. Отпускам безсилно микрофона и чакам, докато Дик и Крис се приближат, за да дам воля на мъката си.
— Маги — казва Ехуд, — много съжалявам.
Гледам го със замъглените си от сълзите очи, а той отправя към мен цялото си съчувствие и загриженост и ми казва философски утешителните думи:
— Знаеш ли, Маги, понякога силно желаеш някой да бъде жив и здрав; след това обаче разбираш, че той е или мъртъв, или пленен, и тогава единственото, което желаеш най-силно, е той да бъде само пленен. Животът е странно нещо.
Понякога положението става почти комично, когато хората не разбират абсурдността му.
— Беше страхотна, Маги — заявява Ринглър и ме целува.
— Сега трябва да убием три часа — обяснява Дик. — В един от хангарите е сервирана закуска за пресата.
— Чудесно — отвръщам саркастично аз. — Истинско мило тържество.