Дик ме прегръща и ме подканя:
— Хайде, ела. Няма да стоиш на крак цели три часа.
Оставям ги да ме отведат в хангара, където съм принудена да бъбря и да обсъждам първата част от новинарската атракция, очаквайки заедно с другите започването на „втория рунд“. А след това вече мога да се върна в хотела си в Тел Авив и за разнообразие да си поплача, докато заспя.
Слънцето изплува над Голанските възвишения и вече настъпва новият ден, когато се разпространява новината, че първият „Боинг 707“ на Швейцарските авиолинии кръжи над „Рамат Давид“. Отпуснала съм глава на рамото на Ринглър, когато Дик тича към нас. Заковава се пред мен и ми подава пластмасова чашка с кафе.
— Вземи, Маги — казва възбудено той. — И хайде, трябва да снимаме.
Семействата на израелските войници са се струпали на едно място, застанали на групички, и очите на всички са приковани в самолета, който вече се приземява. Внезапно плахите аплодисменти прерастват във възторжени приветствени възгласи и викове на радост, когато колесникът докосва земята, спирачките заскърцват и самолетът се понася по пистата. Тълпата хуква натам, Дик ми подава микрофона, а Крис прикрепва кабела към глезена ми. Посрещачите са луди от радост, смеят се, ръкопляскат и подсвиркват, а военната полиция се опитва да ги възпре от щурмуване на самолета.
— Не мога да го направя — опитвам се да надвикам шума аз и връщам микрофона на Дик.
— Да, можеш — крещи той и ми го подхвърля обратно.
— Не, не мога! — възкликвам и сълзите започват да се стичат по бузите ми.
— Маги — намесва се Ринглър, — вратите се отварят. Тръгвай!
Но аз съм прекалено заета от пререканията си със Свенсон, за да му обърна внимание. В този момент Мириам Рабай застава до мен.
— Синът ми е на този самолет — казва тя с почервеняло от възбуда лице.
— Маги — казва Свенсон, като застава между нас, — ще вземем специално интервю от Дани Рабай. Хайде, тръгваме.
И Мириам стиска ръката ми и кима; тя беше изтърпяла толкова много и сега получаваше най-прекрасната от всички награди, по-голяма дори от спасяването на нейния собствен живот преди години.
Придвижвам се ловко сред тълпата и заставам почти до стълбичката на самолета.
Първият войник, момче на не повече от осемнайсет години, избухва в сълзи в обятията на чакащите го родители. След него се появява вторият, висок и слаб, и веднага попада в прегръдките на жена си, която му подава малко момиченце, вероятно родено по време на пленничеството му. Тази гледка наистина ми идва много.
— Справяш се страхотно — извиква ми Крис, усетил мъката ми.
Лицето ми се вижда ясно в обектива му и несъмнено по него е изписана агония. Чувствам се като вцепенена.
Третият войник започва да слиза бавно по стълбичката, очевидно объркан при цялата суматоха. Това е синът на Мириам, Дани Рабай; той наистина много прилича на нея, със същите руси коси и решително стиснати челюсти. Мириам се хвърля към него, следвана от бащата, който притиска Дани до гърдите си. Приближавам към тях и микрофонът ми улавя края на благодарствената молитва, която шепне Дани, признателен, че отново си е у дома, в Израел, жив и здрав.
— Ти си, Зомерс — нарежда ми Дик със странно развълнуван глас.
Пристъпвам към Мириам и Дани и изчаквам да бъдат разменени първите целувки между близките. Дик ми прави знак и аз моментално реагирам; навикът от дългогодишно практикуване на тази професия е толкова силен, че на лицето ми автоматично се появява ослепителна усмивка.
— Днес казахте, че ще повярвате и със сърцето си едва когато видите сина си. Как се чувствате сега?
— Прекрасно — отвръща радостно тя. — Знаех, че това ще стане. Обичам го. Целува го и добавя:
— Изглежда страхотно, нали?
Дани започвам аз и поднасям микрофона към него, — как се чувстваш отново на родна земя?
— Не мога да го опиша — отговаря той. — Човек трябва да го е изпитал, за да го разбере.
— Дани — казвам аз, опитвайки късмета си, — разкажи ми за тези месеци.
Някаква жена наблизо бие барабанче, а няколко човека пляскат с ръце и танцуват в кръг.
— Видях единичната килия — отвръща той насред цялата тази лудница, — и разбрах, самотата ще ме убие.
— Как успя да запазиш разсъдъка си?
— Само спомените ме поддържаха жив. Освен това мислех за майка си и за борбата, която води да ме измъкне оттам.
— Откъде знаеше за това?