Выбрать главу

— Абу Ибрахим ми каза. От него научих и че инициативата израелците да направят тази размяна е била нейна.

— А ти видя ли Ибрахим?

— Да.

— Е, и?

— Ами понякога четем по книгите, че в нечии очи проблясвали искрици лудост. Е, той е такъв случай.

— Разговаряше ли понякога с теб?

— Само за да ми каже, че един от нас е умрял в затвора, и да ме накара да почувствам благодарност, че не съм аз.

Мириам пребледнява. Струва ми се, че някой излива отгоре ми десетки литри студена вода. Опитвам се да изрека следващите си думи, като цялата треперя:

— Кой е той?

Дани очевидно е разстроен и притеснен, че може би е казал нещо не на място, че е издал информация, заплашваща сигурността на държавата, което отново е главната му грижа.

— Кой е той? — изкрещявам.

Дик и Крис се спускат към мен, почувствали, че силите ми са напълно изчерпани.

— Съжалявам — отговаря Дани, притискайки се към Мириам, — не знам. Не ни казаха.

— Дани — започва Мириам с умолителен глас, внезапно загрижена повече за мен, отколкото за него. — Войник ли е умрял?

— Не знам. Съобщи ми само това, нищо повече. Може да го е казал, за да ме уплаши и да ме накара да му сътруднича.

Над летището вече кръжи другият самолет, още един „Боинг 707“ на Швейцарските аеролинии.

— Толкова съм уморена — прошепвам на Дик. — Не мога повече. Наистина ще е най-добре да го знам, за да свърши това мъчение.

— Попитай Ехуд — казва Дик, почти разплакан. — Накарай го да ти каже.

Хаим Яхуд и министърът на отбраната Ярив водят напрегнат разговор встрани от тълпата, заобиколени само от най-близките си помощници.

Засланям с ръка очите си, за да ги предпазя от яркото слънце. Едва успявам да различа силуета на приземяващия се самолет.

— Генерал Ехуд — казвам аз, — отделете ми само минутка.

Крис е до мен, държи ръката ми, а Дик минава от другата страна на Ярив. Ехуд ме поглежда, поклаща глава и казва:

— Изчакайте, докато слязат от самолета, моля ви.

— Но някой каза, че в затвора, е имало смъртен случай, че някой от израелците е умрял там. Вярно ли е?

Той смутено ме поглежда. Ринглър пристъпва напред, почти заплашително, докато застава почти лице в лице с него.

— Първо трябва да бъде уведомено семейството — семейството, разбирате ли? Не мога да дам тази информация на пресата.

Шумът на мощните мотори е оглушителен.

— Но аз не съм пресата — викам аз. — И трябва да знам, ако това е Ави. Имам право да знам.

Министърът на отбраната Ярив ни обръща гръб и машинално произнася:

— Ще има брифинг в хангар номер три веднага след като излязат.

В главата ми звучат думите на Мириам:

„Това е Израел. Тук няма тайни.“

Освен в този случай.

— Кажете й — застъпва се Ринглър. — Ако е истина, кажете й го.

Ехуд беше казал достатъчно. Внезапно изразът му става заплашителен, дори гласът му се променя.

— Нима очаквате да повярвам на думите на един убиец, когато той ми изпраща послание, че един от хората ми е мъртъв? Мога ли да съобщя това на пресата, преди да имам официално потвърждение?

Действително животът е много странен, както беше отбелязал преди няколко часа Ехуд. Всеки иска неговият близък да се отърве, дори ако това означава смъртта на друг човек.

Не ми остава нищо повече, не мога дори да се възползвам от утехата, която предлага това голямо семейство Израел. Мъката ми е безкрайна и отхвърля всякакво съчувствие, въпреки спомена, че именно тук съм обичала по-силно, отколкото навсякъде другаде по света. Никой не може да ми отнеме това. Очите на Ринглър проблясват от гняв, ръката му все още е върху моята, докосването му ми действа успокояващо. На Дик май не му е добре, лицето му е тебеширенобяло, сякаш е съсипан от непосилното напрежение и потиска желанието си, като смаже нечия физиономия. Внезапно усещам оня ужасен покой, който те обзема, когато живееш сред страдания. Чувствам се така, сякаш вече съм се причислила към онези, които чакат нещо или някого през целия си живот. И историята с Джо се повтаря, само че сега съм претръпнала.

Вратата на самолета се отваря, но минават секунди, преди двама войници да тръгнат заедно надолу по стълбичката; единият се подпира на рамото на другия, докато радостните целувки и прегръдки на семействата им ги разделят. Тогава се появява третият войник и се разплаква, когато към него се спуска някаква девойка и се хвърля в обятията му. Този път няма жертви. Шестима бяха обещани и толкова пристигнаха.