— Усмихни се, Маги — прошепна той, — това струва двайсет хилядарки.
Все още не ми беше простил. Никога не можа да се примири със слабите ми оценки, с червилото, откраднато от магазина, с бременността, която ме принуди да отида до Сан Хуан, с огромните слънчеви очила и якето цвят каки, с участието в демонстрациите срещу войната във Виетнам, както и с протеста ми срещу всичко онова, което ми се случва. Женската клиника в предградието на Сан Турсе и тлъстият лекар, който взимаше по сто долара за освобождаването от нежелан фетус след набързо направен преглед — всички тези спомени продължаваха да бъдат живи.
Все още бяхме в средата на залата, когато баща ми внезапно попита:
— Наистина ли го искаш, Маги?
За миг в мен проблесна надеждата, че ей сега ще завием обратно и той ще ме поведе към изхода, като си дава вид, че нищо не се е случило. Вместо това татко каза, че след известно време, след твърде кратко време, страстта умира; пък и като се има предвид склонността ми към напълняване, по-добре е да се уредя, докато още мога. Човекът, който ми беше дал живот очевидно без благословията на страстта, сега ме водеше към „хупа“1, за да ме предаде в ръцете на съпруга — един мъж, който щеше да ми отнеме независимостта, както предчувствах още тогава.
Насочих вниманието си към хупата, защото бях объркана — баща ми беше евреин, майка ми — православна рускиня, бях кръстена в епископална църква, а сега тази хупа. Докато стоях под разкошния балдахин, забелязах, че той не прилича особено на символичен семеен покрив, а по-скоро е най-пищната драперия, която някога съм виждала. Розови клонки с увити около тях бели гирлянди бяха изкусно наредени върху гоблени от седемнадесети век, изобразяващи херувимчета, които пръскат вода в отворените усти на сладострастни девици.
Всичко това не хармонираше твърде с моя нов семеен дом — четиристайния апартамент на г-н и г-жа Ерик Орнщайн младши, чиято кухня трябваше да служи и за трапезария.
Ерик хвана ръката ми и я стисна. Ръцете на този непознат, чието име вече беше записано в паспорта ми, бяха влажни и лепкави. Вдигнах поглед към него: надявах се да нямаме дъщери, или ако имаме, те да не са с неговия нос. Щеше ми се да изкрещя, че е станала някаква ужасна грешка, но равинът беше вече започнал да говори на иврит. Някой ден бих могла да претендирам, че не съм разбрала какво е казал и следователно договорът ни е невалиден. „Ако знаех, ваша милост, ако бях разбрала, че е завинаги, в никакъв случай не бих стояла там, докато гълъбите пърхат в клетките, а екскрементите им падат в опасна близост с майката на Ерик. И освен това, ваша милост, аз съм член на епископалната църква.“
Сигурно съм изгубила съзнание за известно време, защото внезапно си дадох сметка, че вече всичко е свършено, а равинът говори нещо за съпруга и съпругата. Само преди няколко секунди можех просто да си тръгна, да се извиня на присъстващите и да се възползвам от правото си на свободен избор, но вече беше твърде късно — бях станала „тъжната омъжена лейди“. Може и да не напълнея, но отсега нататък със сигурност ще трябва да съобразявам всяко свое действие с някого си, наречен Ерик Орнщайн. Бях обречена на лишено от страст съществуване.
Едната ръка на Ерик ме обхвана здраво през кръста, а другата започна да се бори с булото ми. Сестра ми Кара се опитваше да му помогне, дърпайки бялата тафта, така че моят съпруг да може да ме целуне както подобава. Предаваше ме собствената ми сестра; омъжена, с едно дете и друго на път. „Злото не идва само“ — мислех си аз, дърпайки се от пъргавите й пръсти.
— Маги — прошепна тя, — осъзнай се, всички чакат да го целунеш.
Влажната уста на Ерик се притисна в моята, но стиснатите ми устни не позволяваха на езика му да проникне вътре.
Присъстващите стояха в очакване. Ненадейно се бях превърнала в актриса и това беше представлението, за което трябваше да получа наградата на Академията; цялата ми кариера зависеше от тази сцена. Тръснах леко глава, така че булото ми падна на земята, а косата ми се разпръсна по гърба като водопад. „Дай на хората това, което искат“ — мислех си аз, докато страстно целувах по устата Ерик, мой съпруг от 35 секунди. Тълпата възликува:
— Още! Искаме още!
Представих си как милиметър по милиметър се измъквам от скъпата сватбена рокля, докато остана напълно гола, с изключение на белия колан, белите дантелени чорапи и белите обувки от шантунг с високи токчета. След това лягам, вдигам върху естрадата краката си с разтворени колене и се вторачвам в гълъбите, летящи неспокойно из голямата бална зала. Сношаваме се под хупата. Гостите не са на себе си и ръкопляскат в ритъма на тласъците на Ерик вътре в тялото ми.
1
Хупа — специален балдахин, поддържан над главите — на младоженците при еврейските сватби. Символизира влизането на булката в дома на мъжа й.