— Ти не само се провали като съпруга — продължи той, — но доказа и че не си способна да създадеш едно здраво дете.
— Защо ме упрекваш за това? — казах аз, а очите ми се напълниха със сълзи.
Той не обърна внимание на въпроса ми.
— След този провал…
Сега за мъртвото ми бебе се говореше като за провал.
— След този провал ти стана толкова неприятна, че превърна живота ми в ад и аз даже не мога вече да го вдигна, за да забременееш отново.
— Мислиш ли, че ми е приятно да изглеждам така? — извиках аз.
— Млъкни и ме слушай, Маги, защото сега хич не се интересувам какво ти е приятно. Сделката не беше такава. Аз бях готов да ти осигуря красив живот, хиляди жени биха седнали в краката ми, ако това би им помогнало да станат мисис Ерик Орнщайн.
— Легнали в краката, Ерик — поправих го аз. — Казва се „легнали в краката ми“.
— Искам да кажа, че биха били благодарни — извика той. — Ето това искам да кажа.
Както обикновено спорът продължи до късно и се завъртя около мъртвото ми бебе. Най-сетне се осмелих да задам въпроса, който ми беше забранен:
— Момче ли беше или момиче, Ерик? Моля те кажи ми дали моето бебе беше момче или момиче.
Ерик ме изгледа със смесица от отвращение и гняв. Отказваше да ми каже пола на мъртвороденото ми дете, за което имаше съгласието и подкрепата на моето семейство и на лекарския екип; това само можело да даде още по-реални очертания на случилото се и да увеличи мъката ми. Тази причина обаче не беше достатъчна за мен: имах нужда да усетя болката по едно реално същество, което бях носила девет месеца, същество, което не бях пожелала, но което въпреки всичко трябваше да се роди. Чувствах се отговорна за смъртта на бебето, бях сигурна, че нежеланието, с което го очаквах, беше преминало в него през плацентата. Всичко обаче се правеше под маската на загрижеността, с девиза: „Така е по-добре за Маги“.
— Какво беше детето, Ерик? — повторих тихо въпроса си.
— Ако обещаеш, че ще отслабнеш — най-после каза той — и че ще се постараеш да ме направиш щастлив, и ако ми дадеш дума повече да не споменаваш за работа, ще ти кажа.
В неговата уста всичко изглеждаше толкова логично, просто и разумно, че трябваше да съм луда, ако не се съглася.
Изгледах го студено и казах с глас, който никога преди това не бях използвала:
— Няма да стане, Ерик, сделката няма да стане.
Спорът беше приключил и аз никога не успях да разбера дали бебето ми е било момче или момиче.
Глава трета
Всекидневната на Роуз и Тони Валъри в бялата им къща на Хайлън Булва в Стейтън Айлънд се е превърнала в светилище на сина им. Няколко снимки на Джо, окичени с цветя, висят по черно-златните тапети, непосредствено под голямото дървено разпятие. Джо Валъри е заснет в различни периоди на краткия си живот: абитуриентска снимка на усмихнато момче с черна шапка и мантия; от друга снимка гледа малко по-възрастно набито момче с пакет цигари, който се подава изпод навития ръкав на бялата му тениска; а после по-зрял младеж, галещ малко кученце — немска овчарка.
Роуз ме държи здраво в обятията си, риданията разтърсват пълното й тяло, диша на пресекулки. Тони стои до нас, спретнато облечен в памучна риза на червени квадрати, а огромният му корем е изскочил над широките сини панталони. Пристъпва неловко от крак на крак и по лицето му се стичат сълзи.
Роуз се отдръпва от мен, за да избърше очите си с изпомачкана кърпичка. Натъпква я обратно в джоба на престилката си на розови цветчета, поклаща глава и казва тихо:
— Наистина съжалявам, че се разплаках така.
Тони се приближава до мен и хваща ръката ми в мазолестите си длани.
— Благодаря ти, че дойде да ни видиш — продумва простичко той. — Джоуи беше единственият ни син, единственото ни дете.
Сядат един до друг на белия брокатен диван, покрит с прозрачен найлон; близостта на телата им ги утешава в тяхната скръб.
— Беше добро момче — казва Тони, като сподавя риданията си. — Никога никому не е причинил зло.
Прехапвам долната си устна, за да не се разплача и Роуз и Тони да трябва да ме утешават. Точно сега те самите имат нужда да изразят скръбта си.
— Той беше единственият ни син — повтаря Тони и издухва носа си. — Роуз не можеше да има други деца; опитахме два пъти, но Роуз загуби и двете.
Отново се разплаква и Роуз го потупва по крака. Иска ми се да им кажа нещо, но думите ми са заседнали някъде в гърлото.