— Семейството ти в Ню Йорк ли е? — пита Роуз. — С тях ли ще прекараш Коледните празници?
Как бих могла да обясня на тази простичка любеща жена, току-що ограбена от майчинството си, че бях пристигнала в Ню Йорк още вчера и никой от семейството ми не знаеше това. Как бих могла да споделя с тези двама души, простодушни и сломени от мъка от сивия метален ковчег, изпратен им вместо подарък едновременно за Деня на благодарността и Коледа, че аз бях прекарала Бъдни вечер в салона на бизнес — класа в „Джъмбо Джет“ на Ел Ал авиолинии, който ме отнасяше към празнотата и отчаянието на собствения ми живот. Обаче тъпата болка в мен и копнежът ми по Ави изглеждат толкова бледи в сравнение с тяхната мъка. Зная, че макар и да споделям скръбта на Роуз и Тони от смъртта на Джо, те от своя страна не биха могли да разберат напълно моето страдание.
— Джоуи ни беше казал, че ще дойдеш да прекараш с нас Деня на благодарността — казва плахо Тони. — Ако знаехме, че си дошла за Коледа, щяхме да те поканим; ние бяхме съвсем сами…
Заплаква отново.
— Няма го нашия Джоуи — хълца той.
Роуз притиска главата му към гърдите си и леко я залюлява.
Ако някой не би трябвало да бъде лишен от детето си, това са именно тези хорица. Докато седя с тях и гледам как се опитват да се справят с безмерната си мъка, аз си мисля дали не би им помогнало едно писмо до Вера и Алън Зомерс — писмо, с което да поискат съгласие да осиновят по-малката им дъщеря Маргарет.
Представям си как татко отваря вратата и излиза от апартамента на семейство Зомерс, за да вземе съботната поща, оставена на купчинката отпред върху рогозката. Разкъсва синия плик без обратен адрес и прочита писмото, а после го подава на Вера, която тъкмо масажира лицето и шията си с крем „Нивея“.
„Скъпи г-н и г-жа Зомерс,
Синът ни Джоуи беше убит от случайна граната някъде в Ливан и Маги дойде да ни посети в дома ни в Стейтън Айлънд, който впрочем вече е напълно изплатен. Тони свърши тази работа миналата година, след като получи парите при изтичането на застраховката. Сега къщата си е изцяло наша. И така, седяхме в нея, говорехме и плачехме, когато на Маги й хрумна, че би могла да замести нашето момче Джоуи, че това може да смекчи болката ни, както казва тя. Съгласихме се, защото това наистина ще ни накара да се почувстваме по-добре, не чак толкова съсипани и самотни; само ако можем да осиновим Маги, пък вие и без това сте толкова заети…
Разбирате ли, синът ни Джоуи беше убит точно преди Деня на благодарността.“
— Хм — казва Вера. — Тези хора определено са необразовани, Алън, пък и виж колко е евтина хартията.
— Да, скъпа, но те изглеждат напълно искрени — отговаря Алън, потънал във финансовата рубрика на „Ню Йорк Таймс“. — Мисля, че идеята им е добра.
— Хубаво — съгласява се в крайна сметка Вера, — щом е добра за теб, значи е добра и за мен.
Роуз Валъри се връща от кухнята с поднос в ръце. Налива чай от порцелановата кана, украсена със зелени коледни гирлянди, и поднася домашно приготвени сладки в продълговата чиния, с нарисувани по нея усмихнати Дядо Мразовци.
— Гледаме те по телевизията — срамежливо казва тя. — Двамата с Тони те гледаме всеки път, когато те дават.
— Завинаги ли се връщаш? — пита Тони.
— Не, тук съм за кратко, защото моят посредник и прекият ми началник са на мнение, че се нуждая от отдих.
За малко да добавя, че всекидневното правене на репортажи за смъртта изхабява хората, но се спирам навреме.
Искам да споделя с Роуз и Тони това, което бях дошла да им кажа, но все още ми е много трудно.
— Исках да знаете, че много обичах Джо и че…
Седят срещу мен на ръба на дивана; двамата го очакват и имат пълното право да го чуят.
— Джо не почувства нищо — успявам най-после да изрека аз. — Всичко стана толкова бързо, че той не усети нищо.
Гледам към тавана с надеждата, че земното привличане ще задържи сълзите ми, където им е мястото.
— Носеше ли бронираната си жилетка? — пита тихо Тони.
— Да, това е задължително, слагаме ги винаги, преди да отидем на бойното поле, но…
— Но проклетата граната го улучи в главата — довършва той с горчивина.
Няма кой знае какво друго да си кажем.
— Господ да те благослови, че дойде — нарежда Роуз, докато ме изпраща към вратата. — Беше много важно за нас, така да знаеш.
Бърше очите си.
— Обаждай се, не ни забравяй — добавя Тони, докато се ръкуваме.
Прегръщаме се и се целуваме за довиждане, но знаем, че връзката ни е краткотрайна. Малко по малко тя ще прекъсне, тъй като времето постепенно ще смекчи удара от внезапната смърт на Джо.