Вятърът роши косите ми, докато стоя на палубата на ферибота, който ме отнася от Стейтън Айлънд. Облягам се на металните перила, загръщам се още по-плътно в палтото си от камилска вълна, но продължавам да треперя от ледения зимен вятър. На хоризонта един след друг започват да се очертават небостъргачите на Манхатън, докато корабът малко по малко с пъшкане намалява разстоянието до острова, на който бях израснала. Някаква жена, която държи за ръка малко дете, се приближава и ме пита:
— Вие не сте ли Маги Зомерс от новините на Ей Би Ен?
— Не — отвръщам тихо. — Коя е Маги Зомерс?
Последната вечер бяхме в някакво подобие на френски ресторант в Тел Авив, където вечеряхме, въпреки че никой от нас не беше гладен. Не свалях поглед от пържения пастет, който плуваше в чинията ми в локва жълтеникава мазнина.
— Защо пържите пастета? — попитах метр д’отела. — В Париж никога не го правят?
— Какво знаят за пастета в Париж? — каза той, отпращайки ме с жест.
С Ави бяхме неразделни от 22 ноември, деня на сивия метален ковчег, както го наричах. Тази вечер, докато седяхме в ресторанта, в главата ми непрестанно звучаха думите на Вера:
— Не можеш да градиш щастието си върху нечие нещастие.
— Но, майко — обикновено възразявах аз, — Ерик лека-полека ме унищожава.
— По-добре той теб, отколкото ти него — отвърна тя. — Нека той да бъде с гузна съвест.
Нямах желание да си припомням дните, прекарани с Ави в разходки край морето в Тел Авив, когато споделяхме всичко, което ни идваше наум, докато накрая всеки можеше да довърши мисълта на другия. Не исках да се сещам и за нощите с него, когато се любехме до пълна изнемога и заспивахме потни, останали без капчица сила, само за да се събудим след няколко часа и да започнем всичко отначало. Все още не бях му казала, че на другия ден напускам Израел за неопределен период от време. Той не знаеше, че имам намерение да се разделя завинаги с него. Сълзите, които бях проляла миналия месец за Джо Валъри, също бяха допринесли за хаоса в отношенията ми с Ави. Той беше нахлул в живота ми и бе обсебил мислите ми, така че не можех да се съсредоточа даже върху най-важния въпрос на съществуването ми — моята професия.
— Може би ти самият не даваш на брака си възможност да потръгне — казах аз, топейки в мазнината хапка ръжен хляб.
Внезапно се бях превърнала в съветник по брачните въпроси, като предлагах на клиента да ми довери сексуалните си похождения, преди да се завърне у дома малко по-любезен и внимателен. Ако Маги Зомерс, преуспяващ брачен съветник, не можеше да използва своите способности за себе си, то поне можеше да ги приложи, за да помогне на някой друг.
Ави ме наблюдаваше напрегнато, беше разбрал защо съм се захванала с темата за проваления му брак.
— Слушай — каза той, като взе ръката ми в своята, — вече говорихме за това. Петнайсет години се примирявах с така създаденото положение, въпреки че от самото начало ми беше ясно, че работите не вървят.
— Защо тогава се ожени за нея?
— Маги — каза уморено той, — говорили сме толкова пъти. Когато започна войната от 1967 година, ние вече ходехме от няколко месеца. Имах нужда да знам, че тя ще ме чака да се върна дори ако се случи най-лошото и ние загубим. Всичко обаче стана толкова набързо, че нямах време да преценя какво съм сторил. Така аз просто се погребах в работата си, оградих се с военните събития и вечните заплахи от нови войни и почти не обръщах внимание на личния си живот. Впрочем, най-главното, което ръководи живота на всички тук, е войната или постоянната заплаха от воина. Това ти е известно.
— Все пак трябва да си я обичал — настоявах аз.
Той сви вежди.
— Бях само на двайсет и пет години; какво можех да знам за любовта тогава? Мисля, че се дължеше донякъде на това, че Рут бе дошла от Южна Африка, което я правеше екзотична в Израел, и донякъде защото имаше сини очи и руси коси и изглеждаше толкова по-различно от момичетата, които бях свикнал да виждам в кибуца. Но какво разбирах от любов?
Кой от тях си признава, че е знаел нещо за любовта, когато всичко вече е свършило? Когато любовта умре те винаги отричат, че са изпитвали чувства — като че всичко, продължило по-кратко от вечността, е черна точка за тях, за способността им да успеят следващия път…
— Тази причина не е достатъчна, — казах аз.