— Какво те кара да мислиш, че съм влюбена в теб? — казах аз, въпреки че разбирах, че нещата са отишли твърде далеч.
Той хвърли бърз поглед към мен през облака дим.
— Ако ти не ме обичаш и не възнамеряваш да започнеш с мен нещо подобно на нормален живот, тогава може би е по-добре да си тръгнеш и аз няма да те спра.
— А, разбирам. Ако една жена ти дава някакво подобие на нормален живот, тя те отегчава, но ако не се побира в твоите разбирания, тогава я отхвърляме като лоша инвестиция за бъдещето.
— Какво, по дяволите, е нужно, за да бъдеш щастлива? — избухна той.
— Никога няма да разбереш — отвърнах с горчивина. — Тъкмо когато бях изградила всичко, ти дойде и го разруши.
— Престани да се бориш с мен, Маги. Аз те обичам.
— Закарай ме у дома, Ави. Трябва да си приготвям багажа.
— Проблемът при теб, Маги Зомерс — каза тъжно той, — е, че не знаеш къде е домът ти.
През тази нощ не се докоснахме. На другата сутрин мълчахме през целия път до летище „Бен Гурион“, където Ави механично ми помогна за багажа и изчака, докато премина през строгия граничен контрол. Когато полетът най-после беше обявен, тръгнахме бавно към изхода. Едва тогава, секунди преди да изляза от живота му, той ме прегърна и каза:
— Това не е краят, Маги. Нищо не е свършено.
Не се обърнах нито веднъж, докато вървях към самолета, защото се страхувах, че Ави Херцог вече ще си е отишъл, а исках да го запомня завинаги така. Исках да го запомня завинаги изправен там и влюбен в мен.
Пътуването свърши. Фериботът пуска котва на пристанището в Батъри Парк и мисълта да се завърна в самотния си апартамент внезапно губи своята привлекателност. Решавам да тръгна пеш по Шесто Авеню, да се приобщя отново към града, който ми е станал толкова чужд. Има много ирония във факта, че всеки ъгъл, всяка сграда, всяка реклама тук пази някакъв спомен, но дори това не ми носи утеха. Познатото ми е някак неприятно, а непознатото ме ужасява. Провирам се из навалицата, а по улиците са се проснали бездомници, амбулантни търговци предлагат стоката си по тротоарите или приготвят храна на импровизирани печки и я предлагат на подвижни сергии, а аз се чудя кога е успял животът да се промени толкова драстично.
Видът на този вече пренаселен и малко мръсен град също беше променен. Но най-променена от всичко съм аз самата; в главата ми е хаос от противоречиви мисли и нехарактерни за мен чувства. Трудно е да се каже в кой точно момент животът ми излезе изпод контрола ми, кога нещата станаха толкова объркани. Единственото, което ме крепи, е, че докато вървя сама някои хора са все още с мен и ми предлагат утеха и поддръжка.
Цялата минала година с Куинси се виждахме редовно. Забързаните обеди през седмицата и спокойните съботни следобеди в мансардата й в Сохо бяха за мен добре дошли почивки от скуката да бъда мисис Ерик Орнщайн. Страхувах се да приобщя към нас Ерик, защото инстинктивно чувствах, че няма да я одобри. Тя беше енергична, умна и преуспяваща — пълна противоположност на всичко, което харесваше той в една жена. А фактът, че дори бракът й е успешен, би могъл да обърка Ерик и да го накара да се почувства неудобно, защото в такъв случай не би могъл да я нарече феминистка. Същевременно Куинси разбираше, че все още не е дошъл моментът да правя промени в живота си.
— Маги — повтаряше често тя, — знам, че си достатъчно умна да разбереш, че аз съм тук, за да ти помогна, когато решиш да погледнеш действителността в очите.
— Веднага щом разбера каква всъщност е действителността — обикновено й отговарях аз, — ти ще си първата, която ще узнае. Благодаря, Куинси.
Проблемът беше там, че действителността показа грозния си лик едновременно със систематичното разрушаване на всичко, което дори слабо напомняше за познатата на Куинси Маги Зомерс. Колкото повече напредваше то, толкова повече се срамувах да се покажа пред нея.
— Напоследък поддържаме само тази странна телефонна връзка, — оплакваше се тя. — Отдавна не сме се виждали.
— Много съм заета с подредбата на дома — лъжех аз. — Гардероби, чекмеджета, срещи с дизайнера. У дома е ужасна бъркотия.
Мълчанието от другата страна на телефона обаче подсказваше, че тя не ми вярва, въпреки че беше достатъчно тактична да не настоява. Най-после, след като се отървах от първите девет килограма събрах смелост да отида в офиса й, за да обядваме заедно, убедена, че сега вече шокът няма да е толкова силен. Оказа се, че не съм била права. Облякох една черна, безформена, но скъпа и добре ушита рокля, взех такси, което ме закара до сградата на Арт Деко в Рокфелер Сентър. Усещах само леко безпокойство, докато асансьорът изкачваше четирийсет и трите етажа до офиса й. В мига, в който я видях обаче, съжалих, че съм дошла.