— Мисля, че ще пропуснем обяда — каза тя, трепвайки на бюрото си. — Какво си направила със себе си?
— Беше по-зле — отвърнах и се отпуснах в един фотьойл. — Вече отслабнах с девет килограма.
— О, Маги — извика тя и даде знак на секретарката си да излезе. — Нищо чудно, че нямаше желание да се виждаме. Как стана така?
Кръстосах глезените си, така че ожулените ми бедра да не се търкат едно в друго, и отговорих възможно най-спокойно:
— Предполагам, че съм била по-нещастна, отколкото си мислех. Страхувах се да го призная пред себе си, защото тогава трябваше да сторя нещо, за да поправя нещата. Така че аз просто унищожих шансовете си. Тъпках се дотогава, докато не ми остана никакъв избор.
— Ако това може да те утеши, справила си се чудесно с тази задача.
Куинси натисна звънеца за секретарката и й поръча да донесе две кафета, плодове и селско сирене от кухнята на офиса.
— Ще се храним тук — обяви тя, — за да можеш да ми разкажеш всичко, пък и да не те види някой. Тук е пълно с хора от телевизията.
Чувствах все по-засилващ се срам, но фактът, че тя все още има желание да ме слуша, ми даде смелост да продължа.
— Ще ти бъде приятно да узнаеш, че вече реших окончателно с какво искам да се занимавам — казах аз, като се стараех да подобря настроението й.
Но тя не отговори, само продължаваше да ме гледа невярващо.
— Искам да правя документални филми за Виетнам или глада в Апалачиа — разбираш ли, за сериозни въпроси.
— Никой с всичкия си не би те пуснал да правиш каквото и да е по въпроса за глада — каза тя. — Така че нека за известно време да забравим плановете ти и да съсредоточим усилията си към връщането на красивата жена, каквато беше някога. И така, какво правиш, за да отслабнеш?
— Бях при диетолог, който ми даде хапчета за намаляване на апетита. Освен това всеки ден ходя да спортувам в Карнеги Хол, за да не се отпусна след отслабването.
— От колко време продължава това? Искам да кажа — диетологът, упражненията?
— От около месец и вече загубих девет килограма. Остават ми още двайсет.
— Не е нужно да ме убеждаваш в това, скъпа.
Тя се усмихна.
— С какво се храниш?
Обядът пристигна. Докато Куинси правеше място на бюрото си, аз й описвах своето всекидневие:
— За закуска обикновено се карам с Ерик и пия само едно кафе.
— Добре. А на обяд, когато него го няма?
— Обедът никога не е проблем, тъй като обядвам след курса по танци. Освен това винаги съм с хора от групата, които са на диета или изобщо на здравословен режим. Обедът обикновено е кисело мляко и плод.
— А вечерята — готвиш ли за Ерик?
— Да, с изключение на неделите. Правя риба или пека на скара парче месо без мазнина. Кара ми даде съд за готвене на зеленчуци на пара и той ми върши добра работа; понякога правя салата, подправена с лимон или оцет. Няма десерти, хляб или вино. Тъжно е наистина.
— Това твоето е още по-тъжно — каза сериозно Куинси. — А вечер като огладнееш преди лягане, търсиш ли повод за нова кавга с Ерик?
— Не ми се налага — отвърнах с усмивка. — Тя сама идва, без особени усилия. Той е нещастен, че изглеждам така.
Куинси само поклати глава.
— Не колкото теб предполагам. А дрехите ти, Маги — сигурно нищо не ти става?
— Наистина е така, с изключение на дрехите от бременностите на Кара.
— О, Маги — каза Куинси. — Недей да вярваш ако някой ти каже, че имаш хубаво лице за дебела жена, защото няма да е вярно. Изглеждаш ужасно и никога не го забравяй.
Привършихме салатите си, в разговори за други неща, и чак тогава попитах за това, което от две години беше в главата ми:
— Куинси, можеш ли да ми помогнеш? Искам да работя в телевизията. Нямам предвид да правя документални филми. Бих се занимавала с всичко, което може да ми отвори вратите към нея.
Тя стана и се заразхожда напред-назад пред бюрото си. Когато най-после се върна при мен, лицето й беше изключително сериозно.
— Имам стабилни връзки в тази система, но засега не мисля да те запознавам с никого — не и докато изглеждаш така.
Сведох глава, защото знаех, че е права, и това съвсем не намаляваше унижението ми. За щастие Куинси не беше от хората, които се задържат на дадена тема, след като тя е изчерпана. Седна на бюрото си и започна да рови в някаква претъпкана папка, докато намери визитната картичка, която търсеше. Вдигна слушалката и набра телефонния номер.