— Ник? Куинси е — каза в слушалката тя. — Чудесно, а ти, скъпи? Мислих по това, за което ме беше помолил, и успях да намеря точно човека, който ще ти свърши работа. Само че има малък проблем. В момента е заета; ще можеш да се видиш с нея след около… — и тя се вторачи в мен над очилата си — около два месеца. Трябва да приключи с досегашните си задължения, но има желание да се установи във вътрешните новини.
— Можеш ли да изчакаш? Да, Ник, страхотна. Името й е Маги Зомерс.
Може да се каже, че Куинси не излъга Ник Сириг, шефа на отдел вътрешни новини на Ей Би Ен. Действително щях да бъда много заета с довършването на досегашните си задачи: достигането на нормалното ми тегло щеше да отнеме цялото ми време.
— А сега ето какво ще направим — каза Куинси, обявявайки моя проблем за общ. — След около два месеца, стига да изпълниш твоята част от сделката, ще телефонирам на Ник и ще ви уговоря среща. Дай ми автобиографията си, за да му я изпратя.
— Заповядай — рекох аз, като я подавах. — Писала съм дори, че мога да печатам шейсет думи в минута.
— Ако го съобщиш, точно това ще те накарат да правиш — каза тя и позвъни за секретарката си. — Препиши, моля ти се, тази автобиография, като пропуснеш частта за писането на машина. Направи ми три копия.
— Впрочем с какво ще се занимавам аз?
— Вероятно ще започнеш като момиче за всичко — ще правиш от всяко нещо по малко, за да се запознаеш с телевизионната индустрия.
— И после?
— Ако не си признаеш, че можеш да пишеш на машина — каза тя и се усмихна, — защото тогава ще те пратят в глуха линия и ще наемат някой друг да върши това, което ти искаш да правиш, ще получиш точно каквото желаеш.
— А аз какво желая?
Тя ме изгледа.
— Да правиш предавания за телевизията.
Замислено прехапах устни.
— Защо, не искаш ли? — попита тя.
— Мисля, че си права.
Куинси обаче не се интересуваше особено от мнението ми. Единствената й грижа засега беше да върне хубавите ми форми.
— Ще се срещаме всяка седмица, за да следя как се справяш — заяви тя. — Аз току-що инвестирах в теб. Маги Зомерс. Ти вече си моя клиентка.
Но тя беше и моя приятелка. Приближи стола си до моя и каза мило:
— Никога недей да забравяш как се чувстваш сега — каквото и да ти се случи, без значение колко добре изглеждаш или как чудесно се справяш с работата. Искам винаги да помниш, че видът ти беше толкова ужасен, че трябваше да те крия от хората. И не се опитвай повече да се самоунищожаваш така, моля те.
Очите ми бяха пълни със сълзи, когато попитах:
— Защо си губиш времето с мен?
Тя се засмя гърлено и стана.
— Защото си умна, забавна и очевидно с нагон към самоунищожение. Точно такива жени са ни нужни в този бизнес.
Всяка седмица ходех в офиса й както се уговорихме, въпреки че понякога тя беше толкова заета, че нямаше време за разговори. Това не беше от значение, тъй като си бяхме създали собствен начин за общуване. Промушвах глава през вратата и тя с жест ме канеше вътре. Разтварях палтото си, завъртах се веднъж, повдигах полата си до средата на бедрото и чаках да вдигне палец нагоре в знак на одобрение. Присъстващите объркани режисьори, продуценти и други важни клечки от Ей Би Ен така и не разбираха странното ми поведение и доволната реакция на Куинси. Най-сетне след изтичането на двата месеца аз отново седях в офиса й, този път с договор върху елегантните ми вече колене. И аз слушах разговора й с Ник Сириг по телефона.
— Утре в десет часа — каза тя. — Ще бъде там, и благодаря, Ник.
— Толкова съм ти благодарна — рекох, след като тя остави слушалката.
— Недей да благодариш — отвърна искрено Куинси. — Само не прави тези глупости никога вече.
Приемната част на Ей Би Ен беше описана в „Акитекчъръл Дайджест“ като „създаваща творческа атмосфера“. Мебели от пластмаса и хром, буйна растителност във весело оцветени керамични съдове, разположени върху пастелно сив килим. Стените бяха облепени с тъкани, преливащи в различни нюанси на синьото, и по тях висяха графики на най-модерните художници. Младите мъже с вид на манекени в универсален магазин, които бяха облечени в червени жилетки с емблемите на Ей Би Ен, стояха неподвижно с ръце зад гърба и даваха признаци на живот само когато трябваше да придружават някоя група из сградата.