Този ден той отиде сам до Дахау, а аз останах в хотелската стая, като се опитвах да си дам сметка за всичко онова, което се беше случило с мен. Спомних си голямата къща в Лонг Айлънд, където прекарвах летата си като дете — тогава всичко изглеждаше толкова просто. Мама пишеше на машина красивите покани за екстравагантните си градински партита. Помня как преди едно от тях родителите ми се впуснаха в един от техните паметни спорове. В крайна сметка може би не е било чак толкова просто.
Докато татко и майка се караха вътре, Кара и аз ядяхме сандвичи под голям раиран чадър във вътрешния двор зад кухнята. Сандвичите бяха красиво подредени върху подноса и стояха в центъра на маса от червено дърво. Коричките им бяха махнати, а между филиите хляб се подаваха фъстъчено масло и желе, американски кашкавал и риба. Кара сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен да облизва желето от краищата на сандвича в ръката си. Напрегнато се вслушвах в крясъците и успях да разбера причината за скандала — една секретарка от правната кантора на татко. Мама беше много нещастна, заплашваше, че ще си отиде, ако той продължи в същия дух. Направи ми впечатление, че не спомена и дума за нас. Исках да изкрещя. А нас кой ще ни вземе? Тайнствената самозванка, която внезапно беше нахлула в живота ми, направо ме ужасяваше. Погледнах Кара, тя все още гризеше сандвича си от външната страна, така че от него беше останало малко кръгче почти без фъстъчено масло и желе.
— Кара, чуваш ли?
— Да. И какво? — каза тя, тъпчейки в устата си кръгчето хляб с показалец.
Тогава не разбирах, че Кара страда също като мен, че беше точно толкова уплашена, но че страхът й се проявява по съвсем друг начин. Ние не знаехме как да се утешим взаимно, как да си вдъхнем сила, защото нямаше кой да ни научи на това.
Мама профуча през кухненската врата точно когато се пресегнах за сандвич с риба. Татко я следваше.
— Тъпа шикса — извика той.
— Обичам те, мамо — казах аз, без да се замислям.
Заслепена от сълзите си, тя побягна към тенис корта, без да се обърне нито веднъж. Татко седна при нас и аз се учудих, че в такъв момент Кара е способна да обсъжда плановете си за втората половина на лятото.
Принципът за индивидуалното оцеляване беше неотменима част от живота в семейство Зомерс: всяко дете за себе си.
— Мога ли да вземам уроци по тенис?
— Да — отговори татко разсеяно.
Тогава аз ги прекъснах; на девет години бях страшно неосведомена за сложността на отношенията между мъжете и жените.
— Защо се карате с мама?
— Не се караме — отсече татко. — Понякога големите имат пререкания по някои въпроси, но това не е караница.
— А какво значи шикса? — настоявах аз.
— Шикса — отговори той без никакво колебание — е този, който се държи като глупак.
Макар едва деветгодишна, аз не бях съгласна с обясненията му. Години по-късно обаче разбрах, че съм грешила — наистина между възрастните често се появяват пререкания; а пък за хора като татко „шикса“ наистина означава глупав.
Когато Ерик не се върна в хотела за вечеря, аз се почувствах скована от същия страх, който си спомнях от детството — страхувах се всеки път, когато татко превърташе ключа в ключалката на входната врата, за да нахлуе отново в живота ми в края на деня. Никога не знаех какво може да се случи и дали скандалите няма да започнат отново. Колко много трябваше да изтърпя покрай него — един баща, който беше евреин, когато това му отърваше, и неевреин, когато попадаше в обществото на мама сред прокудени, но титулувани руски аристократи. Евреин, когато гордо даряваше пари за благотворителни цели в Ню Йорк, а колегите му пазеха място на маса срещу десет хиляди долара. Неевреин, когато посещаваше клиентите си в Тексас, забогатели от петролните си находища, а те го потупваха по гърба в края на антисемитските си вицове.
Чувствах смътно, че тези неща са свързани и с детството ми в изолираната кооперация на Пето Авеню. Аз израснах сред портиери и асансьорни пикола, чиито лица се бях научила да не разпознавам, когато бяха извън работно време и не носеха униформи. Виждах в тях само слуги на богатите — на моето семейство и на другите като нас — и потъвах от срам, ако някой от тях ме поздравеше на улицата. При това бях прекарала в тяхната компания много повече часове от всеки друг обитател на сградата, благодарение на многобройните таткови откази да ме допусне в апартамента след определения за това час. Споделях срама си с нощния портиер, а също и неприятните усещания от седенето върху изтъркания кожен диван, разположен във фоайето. Наказанието бе да гледам изгрева на слънцето над непристъпните сгради срещу Сентръл Парк. Дали не трябваше да се опитам да обясня на Отис, портиера, че е съвсем естествено млада жена от моята класа да престои цяла нощ във фоайето? Или пък трябваше да го убедя, че това всъщност се прави за нейно добро — социологическо проучване как богатите хора се отнасят с децата си? Отис ме гледаше как се свивам в ъгъла на изтъркания диван и му ставаше мъчно. Поклащаше глава, докато белеше портокала, който вадеше от кафявата книжна хартия с храна, приготвена от мисис Отис за него. Понякога той разделяше с мен портокала или нещо друго от храната си, бърборейки ободрително, докато татко не звъннеше по домофона с нареждането да ме изпрати горе. Горе, преди да ме видят съседите, които сутрин разхождат кучетата си. Горе, преди пощаджията със сутрешните вестници да ме види задрямала във фоайето. Преди да застъпи на смяна дневният портиер и да разкаже на всички в кооперацията. Понякога се замислям за истинските измерения на татковата жестокост — дали мнението му за нощния портиер като най-низша форма на живот не беше по-лошо, отколкото фактът, че заключва по-малката си дъщеря извън къщи, защото закъсняла 10 минути след танците в училище.