Тази нощ в Мюнхен, докато очаквах Ерик, аз разбрах, че татковото отношение към мен има нещо общо със собственото му страдание. Стигнах до този извод чак когато пораснах достатъчно и станах мисис Ерик Орнщайн. Но как можех тогава да обясня всичко това на Ерик и как мъжът, който беше купил фасадата на богатото ми семейство с високо обществено положение, можеше да разбере конфликтите и страданията на това живеещо във външно благополучие и разкош момиче, за което се беше оженил? Точно тогава за пръв път изплува видението, което щеше да ме преследва през цялото време на брака ми. Пред себе си ясно видях надгробен камък — „Тук почива Маргарет Зомерс, любимата съпруга на Ерик Орнщайн“. Впоследствие се научих да мисля за смъртта като за край на последния курс, а тогава беше просто „Краят“. Но дори и по онова време съзнавах, че в живота си искам да бъда нещо повече от „любима съпруга“.
Постепенно всяко нещо си идваше на мястото. Винаги бях постъпвала като разглезено дете, което защитава родителите си и отрича, че именно те са причинили раните по крехкото му беззащитно тяло. Например битките с баща ми относно моето лошо поведение, когато ми се налагаше да измислям разни истории, или майка ми с нейните безстрастни разсъждения какво й бил причинил животът, която никога не скри безразличието и неодобрението си към мен. Горкият Ерик Орнщайн. Точно това му казах, когато онази нощ той най-сетне се завърна. Но той така и не ме разбра.
— Горкият Ерик.
Погледна ме объркано, все още с ръка на бравата.
— Не е справедливо, нали? — попитах меко аз.
— Много неща не са справедливи, Маги — най-после ми отвърна той. — Но че не беше с мен през медения ни месец, минава всички граници.
В края на краищата Ерик се отказа да разглежда останките от един ужасен период на човешката история, но аз продължих да размишлявам върху спомените си от едно ужасно детство. Никога няма да забравя първите си впечатления от деня, когато най-после пристигнахме в Лондон. Почувствах се натрапница в някакъв изключително мъжки клуб, навлизайки в света, в който гъстият дим на пурите, шишетата с бренди и финансовите рубрики на вестниците ме изключиха напълно от това, което представляваше същността на живота за Ерик. Той беше дошъл в Лондон да се срещне с някои хора от сферата на инвестиционния бизнес и недвусмислено ми даде да разбера, че през деня ще трябва сама да се грижа за себе си. Именно през една от тези самотни разходки срещнах Куинси Рейнолдс в един шотландски магазин, където влязох да търся от техните национални полички.
Тя беше пълна моя противоположност: дребна, червенокоса, обсипана с лунички, с искрящи зелени очи и тънък глас. Беше невероятно издръжлива, живо доказателство, че човек може да превъзмогне всичко. Куинси бе погребала детето си, което започнало бавно да гасне от неумолимо развиваща се болест още в момента, в който се отделило от тялото й. Накрая самата Куинси взела решението да прекъсне животоподдържащата система, тъй като синът й лежал в необратима кома — с мъртъв мозък — вече от 12 седмици. И сякаш това не било достатъчно за цял човешки живот, та Куинси трябвало да преживее още: точно след помятането на бебето, което трябвало да замести починалото й дете, една вечер съпругът й я информирал, че я напуска заради някаква жена, с която се запознал в самолета.