Куинси гледаше на живота като на бягане с препятствия и успяваше някак да се справи с него. Тя беше един от телевизионните агенти с най-голям успех в бранша, работеше с втория си съпруг, Дан Пери, известен данъчен агент, който освен това беше достатъчно умен да разбере, че мъката може да направи странни неща с хората. Така си обясняваше нейната амбиция да успее, понякога дори с цената на всичко. „Рейнолдс и Пери“ пишеше на вратата на канцеларията им, а някой беше добавил отдолу „завинаги“ с червило. Нито Куинси, нито Дан направиха някога опит да го изтрият.
Куинси твърдеше, че човек може да понесе всичко, докато му е останало чувство за хумор. Именно то ни сближи онзи ден сред купчините пуловери и кашмирени жилетки. Докато се ровех из стоките, изложени на един от щандовете, мислех за брака си. Ерик вече си беше дал ясна сметка за моята липса на интерес към всичко, което той можеше да ми предложи като на своя съпруга.
При мисълта, че бракът ми е окончателно провален, по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Беше престанал дори да ме пита дали любенето ми е доставило удоволствие, явно беше разбрал, че аз по-скоро изтърпявам страстните му излияния, отколкото ги желая. Куинси веднага ме забеляза. Без да обръща внимание на сълзите по лицето ми, тя каза:
— Всичко е с краката нагоре.
Погледнах първо лицето й, после ръцете и с облекчение видях, че носи лъскава златна халка. Имаше съпруг — за мен това беше доказателство, че не се е провалила като жена.
Тъй като не й отговорих, тя добави:
— Никой не заслужава да се плаче за него.
— Откъде знаете, че е заради някого, а не заради нещо?
— Защото само някой мъж може да накара една жена да плаче така, след като около нея има толкова стоки от кашмир на половин цена.
Тя се усмихна.
— Кое е с краката нагоре? — попитах аз.
Погледна ме озадачено за миг и отговори с усмивка:
— Кашмирите. По-добре човек да си купува вълнени дрехи.
Смяхме се, докато минавахме сред изобилието от стоки, и най-накрая излязохме от магазина. Настанихме се в едно малко кафене и започнахме да си бъбрим.
— Какво правите в Лондон? — попита тя.
— На сватбено пътешествие съм. Точно пристигаме от…
Спрях, защото как бих могла да й разкажа за маршрута, избран от Ерик за отпразнуване на нашата сватба?
— Заради него ли плачехте, или просто защото всичко е толкова ново за вас?
— Мисля, че не бях подготвена за това. А сега не вярвам, че някога ще мога да стана нещо друго освен съпруга: дори вече виждам надписа върху надгробния си камък.
— Искате да кажете плоча.
— Не, искам да кажа надгробен камък.
Куинси сигурно беше разбрала, защото повече не ме поправи и дори не ме попита какво точно имам предвид.
— Пък аз съм в Лондон с един клиент — започна тя, докато разбъркваше питието си със сламка. — Работя като телевизионен агент, а клиентът ми снима документален филм в замъка Уиндзор. Бяха ни казали, че това е невъзможно, тъй като от години не се давали разрешителни.
Бях очарована. Досега не бях срещала жена, която освен брачна халка има и професия.
— Това се оказа едно от най-кошмарните ми преживявания — продължи тя. — Успях да взема разрешително от кралската канцелария, вкарах клиента си в студията на Ей Би Ен в Лондон; но някакъв си вицепрезидент копелдак ми държа проповеди цял час.
— Не разбирам защо — казах аз.
— Съвсем просто е. От завист; побесня, че аз бях получила разрешението, за което той от две години се бори безуспешно.
— Защо?
— Защото — отговори нетърпеливо тя — все жените трябва да понасят всичко в този свят на мъжко превъзходство и това се отнася с особена сила за телевизията. Ти с какво се занимаваш?
— Омъжена съм.
— Вече знаем това — усмихна се тя. — Не забравяй как те открих сред кашмирените жилетки. Имам предвид какво работиш.
— Нищо.
— Но това е смешно. Само бракът не е достатъчен, особено ако човек не е щастлив. Минали са едва две седмици и ти вече се чудиш какъв е смисълът на всичко това.
— По-добре ли щеше да ми бъде, ако знаех какъв е смисълът?
— Вероятно не. Но ти наистина трябва да помислиш с какво би могла да се захванеш. Имаш ли по-специални интереси към някоя област?
Започнах да обяснявам отначало бавно, несигурно, но постепенно думите започнаха да ми идват сами: