Выбрать главу

— Мисля, че искам да стана журналистка, и то специално за международните новини. Искам да ме изпратят някъде по-далече, да правя репортажи за международната политика и дори за военни действия.

Тя ме слушаше внимателно, попивайки всяка моя дума.

— Да пишеш ли искаш, или да се занимаваш с телевизия?

Откъде можех да знам? За пръв път говорех някому за тока и обличах мечтите си в думи.

— Телевизия — изтърсих аз. Досмеша ме, че това беше абсолютно вярно — точно това исках да правя.

— А откъде знаеш, че ще можеш да се справиш? Не е никак лесно.

— Не знам — отстъпих аз, защото вече бях започнала да се боря за кариера, за чието съществуване не бях и подозирала до преди две минути. — Но съм сигурна, че ако някой ми даде тази възможност, ще се науча.

Куинси се усмихна отново.

— Това е трудна професия и може би най-трудното е да се влезе в нея. Знам го от опит и при това съм от другата страна на барикадата.

Ето как разговорът, започнал съвсем невинно, внезапно засегна нещо толкова важно за мен — мечтите ми за това какво бих искала да направя от живота си.

— Трябва да тръгвам. С Ерик имаме уговорка да се срещнем в пет, а вече е пет.

Премълчах, че Ерик Орнщайн не обича да чака за каквото и да било. Не споменах и друго: че тъй като му давам много малко от това, което той иска от мен като съпруга, по-добре е да не създавам допълнителни затруднения за съжителството ни.

— Нека почака — каза Куинси. — Ще почака пет минути, дори петнайсет, гарантирам ти.

Поклатих глава и станах, докато слагах визитната й картичка на сигурно място в портфейла си.

— Ще ти се обадя като се върнем в Ню Йорк — казах аз.

По обратния път към хотела се чувствах замаяна, като че ли бях изневерила на Ерик. Но стореното от мен беше по-лошо, защото бе нещо, което можеше коренно да промени съдбата ми.

Ерик ме чакаше на една маса във фоайето и пиеше чай. Явно беше притеснен, защото непрекъснато се обръщаше към входа в очакване да се появя; надяваше се да ме види разкаяна, когато влязох с петнадесет минути закъснение.

— Маргарет — произнесе строго той, — никога вече не ме карай да чакам. Аз съм този, които плаща сметките в семейството.

Бяха минали само две седмици и четири концлагера, но съпругът ми беше разбрал правилата на играта. Смътно усещах, че съм губещата страна.

Глава втора

Транспортният самолет се намира на една от страничните писти на летище „Бен Гурион“ в Тел Авив. Ръката ми е върху капака на сивия метален ковчег, който всеки момент трябва да бъде натоварен в самолета. Вчера пак бях сред снарядите на Сабра Камп, където толкова хора бяха загубили живота си. Застанала пред камерата, аз преразказах историята на войната и последствията и за израелци, палестинци, ливанци и останалите безчетни групировки, присъединили се към една от най-вълнуващите драми на света. Съмнявам се дали американските телевизионни зрители биха могли някога да разберат как цяла една страна се е превърнала в заложник на група отчаяни борци в борбата им за оцеляване.

Очите ми се насълзиха и гласът ми трепереше, докато разказвах как само преди няколко часа главата на Джо Валъри беше пръсната на хиляди парченца от заблудена противотанкова граната. Продуцентът ми махна в знак на отказ да спре камерата, когато му показах, че имам нужда от малко време да се успокоя. Той съжаляваше, че не засне самата случка, като че ли това щеше да му осигури наградата „Еми“. Увери ме, че репортажът е станал страхотен — възможно най-добрият, ако се изключи този, който можеше да се получи при снимането на самото събитие. Джо Валъри вече се беше превърнал в епизод.

С мен все още е Ави Херцог, същият „тат алуф“2, който беше наблизо, когато бе убит Джо. Държи ръката ми за смелост, докато няколко военни попълват необходимите формуляри за транспортиране на тялото до Щатите. Може би трябва пак да опитам да се свържа с родителите на Джо в Стейтън Айлънд, въпреки ме от Ню Йорк вече ги бяха уведомили за смъртта на сина им. Сигурно ще е по-добре да го чуят от човек, който също скърби за Джо, от някой който обичаше разказите му за детството и за това какво е да си син на местния полицай. Джо, якото момче, чийто баща понякога арестувал приятелите му — тийнейджъри; цял човешки живот е минал оттогава. Мисис Валъри ще бъде покрусена, ако разбере колко съжаляваше Джо, задето веднъж й е казал да млъкне и че няма Бог. Когато разказваше, Джо имитираше широко отворените й очи, ръката, вдигната пред устата от изненада и недоверие, че синът й е изрекъл тези слова в нейния католически дом. Може би ще е по-добре мисис Валъри да не чува това — за нея сега ще бъде най-добре да забрави този случай и да вярва, че Джо е вече при нейния Бог. Само че сигурно ще поиска да Го попита защо Той в безкрайната Си мъдрост я е лишил от единственото й дете.

вернуться

2

Генерал с две звезди в израелската армия.