По лицето ми се стичат сълзи, докато си припомням как Джо ме покани в дома си за Деня на благодарността след една седмица. Мога да кажа на мисис Валъри:
— Аз не ви познавам, но познавах сина ви и той ме покани у вас за Деня на благодарността, защото, както каза той, във вашата къща се интересувате най-вече как се чувства детето ви, не доколко се съсредоточава върху изучаването на разни предмети, които ще обогатят ума му. Разбирате ли, мисис Валъри, главното ястие в семейство Зомерс е умственото обогатяване, духовната храна никога не е влизала в менюто.
Когато плачът ми става по-явен, тат алуф Херцог мълчаливо ми подава смачкана носна кърпичка от джоба на панталоните си. Вземам я без да го погледна и избърсвам носа и очите си. Неспособна съм да помръдна, тъй като сега четирима мъже поставят сивия метален ковчег върху съоръжението, което трябва да го изкачи до самолета. Джо Валъри се завръща у дома за Деня на благодарността. Чудя се дали би му станало по-добре ако знае, че там има хора, които тъгуват за него, които го обичат и очакват с нетърпение дори малкото, останало от него. Вчера в Сабра Камп загубиха живота си тридесет и седем палестинци; шестима от тях бяха членове на едно семейство. Не беше останал никой да скърби за тях. Тази сутрин осем израелски войничета загинаха някъде из Южния сектор на Ливан. Смъртта им бе разбила сърцето на цялата израелска нация. А тази вечер аз трябва да направя още един репортаж точно срещу Израелското Министерство на отбраната във връзка с новите позиции на Израелските отбранителни сили и отзвука от последните събития в Шатила, един от палестинските бежански лагери.
Държа едната си ръка в джоба и стискам смачкано на топка парче хартия — гаранционната карта от уокмена на Джо Валъри. Всичко е приключено, вратите на транспортния самолет са здраво затворени и хората започват да се разотиват. Тръгвам си бавно, решена на всяка цена да запечатам здраво в паметта си картината на ковчега момент, преди да изчезне в самолета завинаги.
Продуцентът тича към мен и вика нещо, опитвайки се да надвика шума от моторите на набиращия скорост самолет.
— Маги, за тазвечерните новини е. Ще те пускат на живо в един през нощта срещу Министерството.
Кимвам — живо предаване за събития, причиняващи смърт. Ще ме оставят ли да разкажа как една война може да причини мъка на всекиго — дори на тези, които са тук само за да опишат безумието на тази касапница?
„Оцеляването ни е част от всекидневието, от рутината на живота.“
Не мога да се сетя кой ми го беше казал — израелец, палестинец или Куинси. Когато се сещам за нея, се усмихвам, защото ако беше тук, тя непременно щеше да направи някоя забавна забележка, някой толкова абсурден коментар, че щях да се засмея въпреки скръбта си. Куинси… Колко време мина, откакто вечеряхме в руската чайна и се смяхме до сълзи. Куинси, която беше свидетел на всичко, включително и на нощта, в която оставих окончателно Ерик Орнщайн. Спомням си как ме слушаше, докато изброявах всички мъчителни истини — част от брака ми с един мъж, когото Куинси понасяше само защото беше мой съпруг.
— В света има и по-лоши неща от развода — каза прозаично Куинси. И беше права.
— Ще ви закарам до хотела — казва Ави и ме хваща за ръката.
— Не се чувствайте задължен, някой от Ей Би Ен може да ме закара.
— Знам, че не съм задължен — отговаря той и ме повежда към паркинга, — но аз самият имам желание, и то голямо.
Поглеждам го и разбирам защо толкова упорито бях избягвала този човек през последните шест месеца.
В многобройните случаи, когато виждах високата му мускулеста фигура да препуска из Министерството на отбраната, аз се преструвах, че не го забелязвам. Правех се, че не го чувам всеки път, когато се опитваше да ме заговори с напевния си чуждестранен акцент. Вече го разпознавах отдалеч — по непокорната коса и особената походка, по приведените напред рамене и пъхнатите в джобовете ръце — и го избягвах, преди да се е приближил. А когато веднъж налетяхме един върху друг иззад ъгъла на коридора и застанахме лице в лице, трябваше да положа специални усилия, за да не отвърна на усмивката в кафявите му очи. Неговото красиво лице ме зашемети до такава степен, че успях да прекъсна странното си мълчание само с някаква глупост и бързо да отмина. Беше толкова привлекателен — прекалено опасен, за да му обръщам внимание.