Гарт Никс
Лираел
На Анна, семейството и приятелите ми, както и на паметта на Битеникс (1986–1999), прототип на Падналото куче.
Благодарности
Изказвам големи благодарности на Джийни Лио, моята редакторка в „Харпър Колинс“, за професионалните й съвети и най-вече за това, че ме окуражи да се върна и да разкажа повече за историята на Лираел.
Пролог
Беше горещо, душно лято и комарите се рояха навсякъде, от местата, където се размножаваха сред зловонните, обрасли с тръстика брегове на Червеното езеро, до полите на Маунт Абед. Дребни птички се спускаха с блеснали очи сред рояците от насекоми, хранейки се до насита. Над тях кръжаха грабливи птици, които на свой ред поглъщаха по-малките.
Ала близо до Червеното езеро имаше едно място, където не летяха нито комари, нито птици, и там не вирееше нито трева, нито някакви живи същества. Беше ниско хълмче, разположено на малко повече от две мили от източния бряг. Могила, изцяло съставена от кал и камъни, пуста и странна сред дивото пасище около нея и зелената гора, покрила близките хълмове.
Могилата нямаше име. Дори и някога да бе съществувала, отразена върху карта на Старото кралство, картата отдавна беше изгубена. Навремето наоколо бе имало ферми, но никога по-близо от левга. Дори и когато тук бяха живели хора, те нито бяха поглеждали към странния хълм, нито го бяха споменавали. Сега най-близкият град беше Едж, съмнително селище, което никога не бе виждало по-добри дни, но още не беше престанало да се надява. Жителите на Едж знаеха, че е най-разумно да избягват източния бряг на Червеното езеро. Дори и животните, обитаващи гората и поляните, страняха от района около могилата, тъй както инстинктивно отбягваха и всеки, решил да поеме нататък.
Точно това се канеше да направи сега мъжът, застанал в края на гората, където хълмовете се преливаха в равнината на брега на езерото. Беше слаб и плешив, облечен в кожена ризница, която го покриваше от глезените до китките, а на врата и ставите бе подсилена с пластини от червен емайлиран метал. В лявата си ръка държеше гол меч и бе опрял острието на рамото си. Дясната му ръка лежеше върху кожен ремък, опасал диагонално гърдите му. От ремъка висяха седем кесии, най-малката от които не надвишаваше по размери кутия за хапчета, а най-голямата беше колкото свития му юмрук. От кесиите висяха дървени дръжки. Дръжки от черен абанос, по които той шареше с пръсти подобно на паяк по стена.
Ако на мястото имаше очевидец, той щеше да разбере, че абаносовите дръжки принадлежат на звънци, а това от своя страна би определило самоличността на мъжа, макар не и неговото име. Той беше некромант, понесъл седемте звънци на своето мрачно изкуство.
Мъжът погледа известно време могилата, забелязвайки, че той не е бил първият, дошъл там в този ден. Поне двама души стояха на голия хълм, а във въздуха трептеше горещо сияние, което загатваше, че там има и други, невидими същества.
Мъжът обмисли идеята да изчака до здрач, но знаеше, че всъщност няма възможност за избор. Това не беше първото му посещение на могилата. Дълбоко в недрата й се криеше затворена голяма сила. Тя го бе призовала да прекоси Кралството, напомняйки му за своето присъствие на този Еньовден. Тя го зовеше сега и той не можеше да се отрече от нея.
Все пак запази достатъчно от своята гордост и воля, за да не пробяга последната половин миля до могилата. Това отне всичките му сили, ала когато ботушите му докоснаха голата земя пред прага на хълма, поведението му показваше предпазливост и нито капка прибързаност.
Познаваше един от онези хора и го очакваше. Старецът — последният от рода, който бе служил на съществото, намиращо се под могилата, изпълняващ ролята на проводник за силата, която го скриваше от погледите на вещиците, виждащи всичко от своята ледена пещера. Фактът, че старецът беше сам, без до него да стои някакъв сополив чирак, беше обнадеждаващ. Настъпваше времето, когато нямаше да се налага то да се крие под земята.
Другият човек беше непознат. Жена, или нещо, което някога е било жена. Носеше маска от матов бронз и тежките кожи на варварите от Севера. Това беше ненужно и неудобно в това време… освен ако кожата й не долавяше нещо повече от слънцето. Върху покритите й с копринени ръкавици пръсти имаше няколко пръстена от кости.
— Ти си Хедж — заяви непознатата.
Мъжът бе изненадан от нейния говор, пращящ от сила. Тя беше заклинателка на Свободната магия, както бе подозирал, ала беше по-властна, отколкото би могъл да предположи. Знаеше името му, или поне едно от имената му — най-маловажното, което използваше най-често напоследък. Той също беше заклинател на Свободната магия, каквито трябваше да бъдат всички некроманти.