Около ключалката нямаше и следа от врата, докато тя не пъхна ключа в нея и го завъртя два пъти. След това от пода плъзна бледа сребриста линия, която бавно очерта вратата в жълтеникавия камък.
Лираел я отвори. Лъхна я студен въздух, затова влезе бързо. Ако наоколо имаше други хора, те щяха да забележат студения вятър по-бързо от всичко останало. Клеър може и да живееха в планина, почти покрита от глетчер, но не се радваха на студа.
Вратата се затръшна зад Лираел и сребърните линии, които бележеха очертанията й, бавно избледняха. Стъпалата пред нея се издигаха в права линия, а символите на Хартата над тях хвърляха светлина, която беше по-приглушена от тази в главното помещение. Челата на стъпалата бяха по-високи от обичайното, нещо, което Лираел не беше запомнила от училищната екскурзия преди много години, когато всички й се бяха сторили високи. Тя направи гримаса, когато започна да ги изкачва, съзнавайки, че мускулите на прасците й скоро щяха да възнегодуват срещу допълнителното повдигане от петнайсет сантиметра.
Първите стотина стъпала имаха бронзови перила, а след това стълбата поемаше нагоре в глуха права линия. Лираел ги сграбчваше, докато се изкачваше, а хладният метал й действаше успокоително. Вярна на навика си, тя започна да брои стъпалата, и този отсечен ритъм временно прогони картините в съзнанието й, показващи как пада по необятния леден склон.
За малко да не забележи, че перилата свършват и стълбите започват да се вият в дългата спирала, която щеше да я отведе на върха на планината, Стармаунт. Съседният й връх беше Сънфол, а двете планини заедно държаха Глетчера помежду си. Навремето Глетчерът също бе притежавал име, но то отдавна беше забравено. Затова от хилядолетия го наричаха с името на Клеър, които живееха над, до, а понякога и под него. С времето това име се беше прехвърлило и към царството на Клеър, така че и ледената маса, и каменните помещения бяха известни като Глетчера на Клеър, сякаш бяха едно цяло.
По принцип Клеър не избираха стаи, разположени твърде близо до Глетчера. Те живееха в планината от хилядолетия, ползвайки тунелите, прокопани от вече почти изчезналите машини, или извършвайки свои магически или физически изкопни работи. В същото време Глетчерът беше продължил своето неумолимо спускане към долината и планините, обгръщащи я от двете страни. Ледът рушеше камъка и си проправяше път в него, а глетчерът оставаше равнодушен към факта, че това би означавало разрушение и за тунелите на Клеър.
Естествено, Клеър виждаха накъде поема лекомисленият глетчер, ала това не беше спряло различните амбициозни строители от миналото. Очевидно те си бяха мислели, че техните разширения ще издържат толкова дълго, колкото са планирали, а навярно дори три или четири поколения след това — достатъчно дълго време, за да си струва труда.
Лираел си мислеше за тези строители и се питаше защо стълбата е била направена с толкова неудобно високи стъпала. Ала след известно време дори и механичното броене не успяваше да обуздае въображението й. Започна да си представя как би изглеждала Анисел в този миг. Навярно стоеше в детския кът на Голямата зала, самотна фигура в бяло сред синьо поле. Сигурно се взираше към отсрещния край, без съмнение, почти без да вижда многобройните редици от облечени в бяло Клеър, седнали на скамейките, разположени от двете страни на залата в продължение на стотици метри, двайсет и една редици в широчина. Скамейките бяха изработени от стар тъмен махагон, покрити с копринени възглавнички, сменяни на всеки петдесет години със специална церемония.
В дъното на залата сигурно стоеше Гласът на Деветдневната стража, а навярно и някои от пазачите, ако задълженията им позволяваха. Те трябваше да стоят около Камъка на Хартата, издигащ се от пода на залата. Един-единствен менхир, изобилстващ с всички светещи и менящи се символи на Хартата, които описваха всичко на този свят, видимо или невидимо. А върху Камъка на Хартата, толкова високо, че никоя да не може да я достигне, освен Гласът със своята метална пръчка, щеше да стои диадемата на новата Клеър, а среброто и лунните камъни да отразяват символите му.
Лираел насили уморените си крака да направят още една крачка. Разходката на Анисел нямаше да бъде никак изморителна. Само неколкостотин крачки, а от всички страни щяха да я посрещат усмихнати лица. После, когато най-сетне поставеха диадемата на главата й, щеше да настъпи суматохата от изправящите се на крака Клеър, последвана от силни аплодисменти, отекващи из цялата зала и отвъд нея. Пробуждането на Анисел, една истинска Клеър, владетелка на зрението, аплодирана от всички присъстващи.