В далечния край на терасата планината се спускаше в стръмна пропаст. Лираел погледна към нея, но единственото, което видя, беше синьо небе и няколко ниски облачета. Трябваше да прекоси терасата и да погледне надолу, за да види главния корпус на Глетчера, намиращ се на хиляда стъпки под нея. Ала тя не го направи. Вместо това си представи какво би станало, ако скочи. Ако се хвърлеше достатъчно надалече, щеше да полети свободно към очакващия я лед и да я постигне бърз край. Ако паднеше наблизо, щеше да се удари в някоя каменна скала на около трийсет-четирийсет стъпки по-долу, после да се хързулне и да се претърколи през останалата част от пътя, докато чупи по една кост с всеки удар.
Лираел потръпна и извърна очи. След като вече се намираше тук, едва на няколко минути бърз ход от пропастта, не беше сигурна, че да предизвика собствената си смърт е толкова добра идея. Ала всеки път, когато опиташе да мисли за предстоящото си бъдеще, се чувстваше безпомощна и неориентирана, сякаш всички пътища пред нея бяха преградени с твърде високи стени, за да успее да ги прескочи.
Засега си наложи да се раздвижи и да направи няколко крачки напред, поне за да погледне високия склон. Ала краката й сякаш живееха свой живот и вместо това я поведоха по терасата, без да се приближат до скалистия склон.
Час и половина по-късно, тя пое обратно към Портата на Стармаунт, след като беше прекосила дължината на терасата четири пъти, без нито веднъж да посмее да се доближи до скалата в далечния й край. Най-близкото място, до което бе стигнала, беше стръмният склон в дъното, откъдето всъщност излитаха Хартиените крила. Ала това беше пропаст, дълбока едва неколкостотин стъпки, разположена върху един много по-полегат планински склон, и не върху Глетчера. Дори и тогава не беше изминала повече от двайсет стъпки до ръба.
Лираел се запита как Хартиените крила излитаха от онзи далечен край. Никога не беше виждала някое от тях да излиза или да се прибира, и известно време се опитваше да си представи гледката. Очевидно се плъзгаха по леда, а после, в определен момент се отправяха в небето, но откъде точно? Дали имаха нужда от продължително засилване, подобно на сините пеликани, които бе виждала в Ратерлин, или можеха да се изстрелят право нагоре като соколи?
Всички тези въпроси разпалваха любопитството на Лираел относно начина, по който всъщност функционираха Хартиените крила. Тъкмо обмисляше да рискува и да огледа по-внимателно някое от тях в хангара, когато си даде сметка, че черното петънце, което бе забелязала високо над главата си, не беше продукт на нейното въображение, нито пък малък буреносен облак. Това беше истинско Хартиено крило, което очевидно се готвеше да кацне.
В този миг тя чу оглушителния тътен на Портата на Стармаунт, която се отваряше. Погледна разтревожено към нея, а после отново към Хартиеното крило. Какво щеше да прави?
Би могла да изтича по терасата и да се хвърли оттам, но никак не й се щеше да го прави. Периодът на най-черното й отчаяние бе отминал, поне засега.
Можеше просто да си остане в единия край на терасата и да гледа как Хартиеното крило се приземява, но това почти със сигурност щеше да й навлече сериозно мъмрене от страна на леля Кирит, да не говорим за няколкото месеца допълнителни дежурства в кухнята. Или някакви още по-тежки наказания, за които не подозираше.
Или пък можеше да се скрие и да наблюдава. Все пак искаше да види как каца някое Хартиено крило.
Всички тези възможности препускаха в ума й, и й отне само миг, за да избере последната. Изтича до една снежна пряспа, седна в нея, и започна да се затрупва със сняг. Не след дълго се скри почти напълно, с изключение на следите от стъпки, които водеха към скривалището й.
Лираел бързо извика в съзнанието си Хартата, после посегна към неспирното й течение, за да извади трите символа, от които се нуждаеше. Те се разраснаха ослепително в ума й, един по един и го изпълниха, докато вече не можеше да мисли за нищо друго. Премести ги в устата си, а после ги издуха навън, към следите, които беше оставила в снега.
Заклинанието се изтръгна от нея като въртящо се кълбо от мразовит въздух, което се увеличаваше, докато не стана широко колкото човешка ръка. То се понесе по пътеката, която Лираел бе проправила, изтривайки следите й. После, когато изпълни задачата си, кълбото се остави да бъде понесено от вятъра, а дъхът и символите на Хартата изчезнаха в небитието.
Лираел погледна нагоре, надявайки се онзи, който се намираше в Хартиеното крило, да не е забелязал странното малко облаче. Самолетът вече се приближаваше, а сянката на крилата му премина през терасата, докато той описваше още кръгове, губейки височина с всяко преминаване.