Лираел примижа, тъй като зрението й беше замъглено от очилата и снега, който покриваше почти цялото й лице. Не успя да види добре кой седи в Хартиеното крило. Цветът му се различаваше от този на самолетите, използвани от Клеър. Червено и златисто, цветовете на Кралския дворец. Навярно някой пратеник? Кралят във Велизар и Клеър поддържаха редовна комуникация и Лираел често бе виждала пратеници в Долната трапезария. Ала те обикновено не пристигаха с Хартиени крила.
До нея достигнаха няколко изсвирени ноти, изпълнени със сила, и в един кратък миг, предизвикал гадене, тя се почувства така, сякаш лети и трябва да следва вятъра. После видя как Хартиеното крило се спуска още веднъж, обръща се срещу вятъра, плъзга се и спира върху терасата, разпръсквайки сняг — твърде близо до скривалището на Лираел, за да остане тя спокойна.
От кабината уморено излязоха двама души, протягайки ръце и крака. И двамата бяха толкова плътно загърнати в кожи, че Лираел не можа да види дали са мъже или жени. Ала не бяха от рода Клеър, беше сигурна в това, не и с тези дрехи. Единият носеше палто от черна и сребриста белка, а другият — от някаква червеникавокафява кожа, непозната за Лираел. А очилата им бяха със сини стъкла, вместо със зелени.
Човекът с червеникавото палто пъхна ръка в кабината и извади два меча. Лираел си помисли, че той — беше почти убедена, че е мъж — ще подаде единия на своя спътник, но мъжът запаса и двата на широкия си кожен колан, по един от двете страни на кръста.
Другият човек — онзи със сребристочерното палто — беше жена, реши Лираел. Имаше нещо в начина, по който свали ръкавицата си и опря длан върху носа на Хартиеното крило, като майка, която проверява температурата на челото на детето си.
После и жената се пресегна в кабината и измъкна кожен пояс. Лираел проточи врат, за да вижда по-добре, без да обръща внимание на снега, който се сипеше в яката й. После за малко да ахне издайнически, когато разбра какво има в кесиите на пояса. Кесиите бяха седем. Най-малката беше голяма колкото кутия за хапчета, а най-голямата — дълга колкото ръката на Лираел. От всяка стърчеше по една махагонова дръжка. Дръжките на звънци, звънци, чиито гласове бяха приглушени от кожата. Която и да беше тази жена, тя носеше седемте звънеца на некромант!
Жената си сложи пояса и се пресегна да вземе меча. Беше по-дълъг от тези, които използваха Клеър, а също и по-стар. Лираел успя да долови силата в него дори от своето скривалище. Магията на Хартата присъстваше както в меча, така и в двамата пътници.
И в звънците, осъзна Лираел, а това най-сетне й даде да разбере коя беше тази жена. Некромантията беше Свободна магия, забранена в Кралството, както и звънците, използвани от некромантите. С изключение на звънците на една-единствена жена. Жената, призована да унищожи злото, причинявано от некромантите. Жената, която възпираше мъртвите. Жената, която единствена съчетаваше Свободната магия с Хартата.
Лираел потръпна, но не от студ, когато осъзна, че се намира едва на около двайсет метра от Абхорсен. Преди години, легендарната Сабриел беше освободила вкаменения принц Тъчстоун и двамата заедно бяха разгромили един от Висшите мъртви, наречен Керигор, който почти бе успял да унищожи Кралството. После тя се беше омъжила за принца, когато той стана крал, и двамата заедно бяха…
Лираел отново погледна мъжа, обръщайки внимание на двата меча и на начина, по който той стоеше близо до Сабриел. Това трябва да е кралят, даде си сметка тя и едва не й прилоша. Крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел бяха тук! Достатъчно близо, за да отиде и да ги заговори — ако й достигнеше смелост.
Но не й достигна. Настани се още по-надълбоко в снега, пренебрегвайки студа и влагата, и зачака да види какво ще се случи. Лираел не знаеше как трябва да се покланя или да прави реверанс, или както там се наричаше, или как трябва да се обръща към Абхорсен и краля. Но най-вече не знаеше как да обясни присъствието си там.
След като се въоръжиха, Сабриел и Тъчстоун застанаха по-близо един до друг и си говореха тихо, а скритите им лица почти се докосваха. Лираел напрягаше слух, но не успя да чуе нищо. Вятърът отвяваше думите им в противоположната посока. Ала беше очевидно, че те чакат нещо — или някого.
Не се наложи да го правят дълго. Лираел бавно извърна глава към Портата Стармаунт, като внимаваше да не раздвижи натрупания около нея сняг. Малка група от представители на рода Клеър излязоха през Портата и бързо прекосиха терасата. Очевидно идваха директно от пробуждането, защото повечето просто бяха наметнали пелерини или палта върху белите си роби и почти всички все още носеха диадемите си.