Привидението й беше приготвило доста луксозни дрехи, но Лираел отказа да ги облече. Вместо това намъкна резервната си библиотекарска униформа. Беше носила униформата толкова дълго, че се чувстваше странно без нея. С червената си жилетка можеше да се чувства почти като истинска Клеър.
Привидението продължаваше да върви по петите й, преметнало туника през ръката си. То бе настоявало много силно тя да я пробва, и Лираел бе принудена да обяснява, че жилетките и туниките просто не си подхождат.
Едно друго привидение отвори двойните врати вдясно от стълбите, когато тя слезе долу. Бледите магически ръце завъртяха кръглите бронзови дръжки — ръце, които се открояваха ярко на фона на тъмното дъбово дърво, когато привидението отвори вратата. После то се отдръпна встрани и наведе покритата си с качулка глава — и Лираел за първи път зърна главната зала. Тя заемаше поне половината от приземния етаж, ала размерът не беше първото, което я порази. Беше обзета от силно усещане за нещо вече видяно, когато я огледа чак до големия прозорец от цветно стъкло, зад който се виждаше стената. Там беше и дългата, лъсната до блясък маса, отрупана със сребърни прибори, както и столът с висока облегалка.
Лираел вече бе виждала всичко това в Черното огледало. Само че тогава столът беше зает от мъжа, който бе неин баща.
— Ето те и теб — каза Сам зад гърба й. — Съжалявам, че закъснях. Не можах да убедя привиденията да ми дадат най-подходящата туника — изровиха нещо странно. Сигурно стават сенилни, както каза Могет.
Лираел се обърна и погледна туниката му. По нея бяха изрисувани златните кули на кралския род, ала те бяха разделени на четири с някакво странно приспособление, което не бе виждала никога — нещо като мистрия или лопата от сребро.
— Това е мистрията на Създателите на Стената — обясни Сам. — Ала те са мъртви от векове. Поне от хиляда години… хей, косата ти ми харесва — добави той, докато Лираел продължаваше да го гледа втренчено. Тя не носеше забрадката си. Черната й коса бе сресана и блестеше, а жилетката почти не прикриваше слабата й фигура. Наистина беше много привлекателна, ала сега в нея имаше нещо, което му се стори много заплашително. На кого му напомняше?
Сам си проправи път покрай привидението, което държеше вратата отворена и почти беше стигнал до масата, когато си даде сметка, че Лираел не е помръднала. Тя продължаваше да стои до вратата, втренчена в масата.
— Какво? — попита той.
Лираел не можеше да говори. Тя направи знак на привидението, което носеше туниката й. Взе я и я разгъна, за да може да види герба.
После отново я сгъна, затвори очи, за да преброи до десет наум, разгъна я и отново се втренчи в нея.
— Какво има? — попита Сам. — Добре ли си?
— Аз… не знам как да го кажа — поде Лираел, докато разкопчаваше жилетката си и я подаде на привидението, което се появи до лакътя й. Сам се стресна от това неочаквано разсъбличане, но беше още по-шокиран, когато тя облече туниката и бавно я изглади с ръце.
Върху туниката се виждаха златните звезди на Клеър, разделени от сребърните ключове на Абхорсен.
— Навярно съм наполовина Абхорсен — каза Лираел, а тонът й показваше, че на самата нея й е трудно да го повярва. — Всъщност мисля, че съм полусестра на твоята майка. Твоят дядо е бил мой баща. Искам да кажа, че съм твоя леля. Полулеля. Съжалявам.
Сам остана със затворени очи за няколко секунди. После ги отвори, отиде като сомнамбул до един стол и седна. След миг Лираел седна срещу него. Накрая той заговори.
— Моя леля? Полусестра на моята майка? — Той замълча. — Тя знае ли?
— Не мисля — прошепна Лираел, отново обзета от внезапна тревога. Не беше се замисляла особено за всички последици от нейното раждане. Как би приела прочутата Сабриел внезапното появяване на една сестра? — Определено не, иначе щеше да ме открие много отдавна. Аз го разбрах сама с помощта на Черното огледало. Исках да видя кой е баща ми. Погледнах в миналото и видях родителите си точно в тази стая. Баща ми седеше в този стол. Те прекараха само една нощ заедно, преди той да бъде принуден да си отиде. Предполагам, че това е била годината, когато е загинал.
— Невъзможно е — каза Сам, поклащайки глава. — Това е било преди двайсет години.
— О — каза Лираел и се изчерви. — Излъгах те. Аз съм само на деветнайсет.
Сам я погледна така, сякаш всякакви други разкрития щяха да го накарат да полудее.
— Откъде привиденията разбраха, че трябва да ти дадат тази туника? — попита той.