— Имам едно писмо, което искам да пратя до моя приятел принц Самет — каза Ник, като прегъна хартията няколко пъти, запечата я с капка восък направо от свещта и я подпечата с палец. — Можеш ли да се погрижиш да бъде изпратено по пратеник или каквото там имат? Изпрати някой до Едж, ако трябва.
— Не се тревожи, господарю — отвърна Хедж и се усмихна загадъчно. — Ще се погрижа да бъде изпратено.
— Хубаво — промърмори Ник. Отново беше твърде горещо, а лосионът, който си бе донесъл, за да отблъсква насекомите, не действаше. Трябваше пак да помоли Хедж да направи необходимото, за да ги държи настрана… но най-напред стоеше вечният въпрос — състоянието на ямата.
— Как върви копаенето? — попита Ник. — На каква дълбочина сте?
— На четири метра по моите изчисления — отвърна Хедж с огромен ентусиазъм. — Скоро ще стигнем дотам.
— И баржата е готова? — попита Ник, полагайки усилия да стои изправен. Много му се искаше да полегне, защото стаята започна да се върти, а светлината започна да придобива странна червенина, за която той знаеше, че съществува само в собствените му очи.
— Трябва да наема няколко моряка — каза Хедж. — Нощната смяна се бои от водата, заради тяхното… заболяване. Но очаквам новото попълнение да пристигне в някой от близките дни. Погрижил съм се за всичко, господарю — добави той, тъй като Ник не отговори. Ала той гледаше в гърдите на младия мъж, не в очите му. Ник отвърна на погледа му, без да вижда, а дъхът му излизаше на дрезгави пресекулки. Някъде дълбоко в себе си, знаеше, че губи съзнание, както правеше много често в присъствието на Хедж. Някаква ужасна отпадналост, която не можеше да контролира.
Хедж зачака, нервно облизвайки устни. Главата на Ник се полюшваше напред-назад. Той изохка, а клепачите му трепнаха. После седна изправен в стола си.
Ник наистина беше припаднал, а зад клепачите му имаше нещо друго, някакъв друг разум, който бе заспал. Сега той внезапно запя, съпроводен от изпарения от лютив бял дим, който се виеше от носа и гърлото на момчето.
Песента бе последвана от кратко мълчание, а после гласът прошепна отново последните два стиха.
Ала това не е моята песен, Хедж. Светът се върти без моята песен. Животът, непознал камшика ми, пълзи неканен, накъдето си пожелае. Съзиданието започва да вилнее без баланса на унищожението, а моите огнени сънища са просто сънища. Но светът скоро ще заспи и всички ще сънуват моя сън, а моята песен ще изпълва ушите им. Не е ли така, верни ми Хедж?
Онзи, който говореше, не дочака отговора на Хедж. Той незабавно продължи с различен, по-суров тон, като вече не пееше.
— Унищожи писмото. Изпрати още мъртви при Клор и се погрижи да убият принца, защото той не бива да идва тук. Ти самият влез в смъртта и дръж под око дебнещата Дъщеря на Клеър и я убий, ако я видиш отново. Копайте по-бързо, защото аз… трябва… да бъда… отново… цял!
Последните думи бяха извикани с такава сила, че запратиха Хедж в изгнилото платно на шатрата, за да се втурне в нощта. Той погледна назад през цепнатината, страхуващ се от нещо по-лошо, но съществото, което бе проговорило чрез Ник, бе изчезнало. Беше останал само един болен млад мъж, изгубил съзнание, от чиито ноздри бавно се процеждаше кръв.
— Слушам, господарю — прошепна Хедж. — И както винаги, се подчинявам.