— Слуга на Керигор — продължи жената. — Виждам неговата дамга на челото ти, макар че си се маскирал умело.
Хедж сви рамене и докосна онова, което очевидно беше знакът на Хартата на челото му. Той се строши на две и падна като отчупена кора на рана, разкривайки грозен белег, който пълзеше гърчейки се по кожата му.
— Нося знака на Керигор — отвърна спокойно. — Но Керигор го няма, прикован е от Абхорсен и е в плен през последните четиринайсет години.
— Сега ще служиш на мен — каза жената с нетърпящ възражение тон. — Кажи ми как да установя връзка със силата, намираща се под тази могила. Тя също ще се подчини на волята ми.
Хедж се поклони, прикривайки усмивката си. Нима това не му напомняше за начина, по който той самият беше дошъл при могилата в дните след падането на Керигор?
— Откъм западната страна има един камък — каза, сочейки с меча си. — Отмести го и ще видиш тесен тунел, който рязко се спуска надолу. Върви по него до мястото, където пътят е препречен от каменна плоча. В долната част на камъка ще видиш да се процежда вода. Отпий от нея и ще доловиш силата, за която говориш.
Той не спомена, че тунелът е негово дело, резултат от петгодишен усилен труд, нито че капещата вода е първият видим символ на една борба за свобода, продължила повече от две хилядолетия.
Жената кимна, а тънката линия бледа кожа около маската не загатваше никакво изражение, сякаш лицето зад нея беше сковано, също като метала. После тя се извърна встрани и изрече заклинание, а от мундщука на маската струеше бял пушек при всяка нейна дума. Когато приключи, от мястото при краката й се изправиха две същества, досега лежали почти невидими на фона на земята. Две извънредно слаби същества, бледо подобие на хора, чиято плът представляваше бързо движеща се мъгла, а костите им се състояха от синьо-бял огън. Духове на Свободната магия, които хората наричаха хиш.
Хедж ги загледа внимателно и облиза устни. Можеше да се справи с един, но двамата може би щяха да го принудят да демонстрира сили, за които бе най-добре да останат скрити за момента. Старецът нямаше да му бъде от полза. Дори и сега той просто си седеше там, мърморейки — жив проводник за част от силата, скрита под хълма.
— Ако не се върна до свечеряване — каза жената, — слугите ми ще те разкъсат, телом и духом, ако потърсиш убежище в смъртта.
— Ще изчакам тук — отвърна Хедж, настанявайки се върху студената земя. След като вече бе запознат с инструкциите на хиш, те не представляваха заплаха за него. Положи меча си на земята и извърна едното си ухо към могилата, притискайки го в пръстта. Чуваше непрестанния шепот на силата отдолу, през всички пластове от почва и камъни, макар собствените му мисли и думи да не можеха да проникнат в затвора. По-късно, ако се наложеше, щеше да влезе в тунела, да пие от водата и да отвори съзнанието си, изпращайки мислите си по тънката колкото пръст струйка, преминала през всичките седем тройно омагьосани защити. През сребро, злато и олово; офика, ясен и дъб; както и седмата защита от кости.
Хедж не си направи труда да погледне как жената се отдалечава, нито помръдна, когато чу звука от отместването на големия камък, въпреки че това беше подвиг, непосилен за нито един нормален човек, или дори няколко нормални хора.
Когато жената се върна, Хедж стоеше в самия център на могилата и гледаше на юг. Хиш застанаха до него, но не помръднаха, когато тяхната господарка се изкачи обратно. Старецът все така стоеше на обичайното си място и продължаваше да мърмори, макар че Хедж не можеше да определи дали изрича заклинания, или това са просто безсмислици. Той не познаваше тази магия, въпреки че усещаше силата на хълма в гласа му.
— Аз ще служа — каза жената.
Арогантността бе изчезнала от гласа й, но не и силата. Хедж видя как мускулите на шията й се свиват в спазъм, докато изричаше думите. Той се усмихна и вдигна ръка.
— Има няколко Камъка на Хартата, издигнати твърде близо до хълма. Трябва да ги унищожиш.
— Ще го направя — съгласи се жената и сведе глава.
— Ти си била некромант — продължи Хедж. През изминалите години Керигор беше привлякъл всички некроманти от Кралството при себе си, за да му служат като дребни аристократи. Повечето от тях бяха загинали или при падането на Керигор, или в последвалите години, от ръцете на Абхорсен. Някои бяха все още живи, но тази жена никога не бе заемала длъжността Слуга на Керигор.
— Много отдавна — каза жената.
Хедж долови бледия проблясък на живот в нея, заровен дълбоко под омагьосаните кожи и бронзовата маска. Тя беше стара, тази магьосница, много, много стара, а това не беше от полза за един некромант, който трябваше да върви из смъртта. Онази студена река имаше специални предпочитания към онези, които се бяха изплъзнали от нейната хватка, надхвърляйки отредените им години.