— Отново ще хванеш звънците, защото ще имаш нужда от много мъртви за работата, която ти предстои. — Хедж разкопча ремъка си и предпазливо й го подаде, като внимаваше да не разтърси звънците и те да иззвънят. За себе си той разполагаше с още седем звънци, които бе взел от един низш некромант по време на хаоса, последвал разгрома на Керигор. Тяхното възстановяване щеше да крие известни опасности, защото се намираха в главната част на Кралството, която отдавна бе завладяна от краля и неговата кралица Абхорсен. Ала той не се нуждаеше от звънците за непосредствените си планове, а и не можеше да ги вземе там, където възнамеряваше да отиде.
Жената взе звънците, но не си сложи ремъка. Вместо това протегна дясната си ръка с дланта нагоре. Там проблесна миниатюрна искрица, къс метал, който блестеше със свой собствен, ярък и бял огън. Хедж протегна ръката си и металният къс се прехвърли в нея, заби се под кожата, без да я разкървави. Той го повдигна към лицето си, долавяйки силата в метала. После бавно сгъна пръстите си и се усмихна.
Късът мистериозен метал не беше предназначен за него. Това беше семе, семе, което можеше да бъде посято във всякакви почви. Хедж му бе отредил специално предназначение, една много плодородна леха, в която щеше да даде обилен плод. Ала навярно щяха да изминат дълги години преди да успее да го засади на място, където да причини най-много вреди.
— Ами ти? — попита жената. — Какво ще правиш?
— Ще тръгна на юг, Маскирана Клор — рече Хедж, разкривайки й, че знае името й — и още много неща. — На юг към Анселстиер, отвъд Стената. Земята, в която съм се родил, макар по душа да не съм рожба на нейната безплодна почва. Имам много работа там, а дори и още по-далече. Но ще се свържа с теб, когато имам нужда. Или ако чуя новини, които не ми се нравят.
После той се обърна и пое нататък, без да каже повече. Защото господарят не е длъжен да се сбогува с никой от своите слуги.
Част първа
Старото кралство
Година четиридесета от завръщането на крал Тъчстоун I.
Глава първа
Злощастен рожден ден
Потънала в дълбок сън, Лираел почувства, че някой я милва по челото. Едно нежно, деликатно докосване на хладна ръка върху трескавата й кожа. Усети, че се усмихва, наслаждавайки се на допира. После сънят се промени и челото й се сбърчи. Докосването вече не беше нежно и любящо, а грубо и дращещо. Вече не беше хладно, а изгарящо…
Събуди се. Отне й само секунда да разбере, че е изтикала чаршафа и лежи по корем върху грубо тъканата материя на дюшека. Тя беше вълнена и я драскаше. Възглавницата й се търкаляше на пода. Калъфката се беше скъсала по време на някакъв кошмар и сега висеше от стола.
Лираел се огледа из малката стая, ала не видя други следи от среднощни поражения. Простичкият й гардероб от рендосан чам стоеше изправен, а тъмната стоманена ключалка бе все така затворена. Бюрото и столът продължаваха да заемат другия ъгъл. Мечът й за тренировки висеше в ножницата на вратата.
Нощта сигурно бе протекла сравнително спокойно. Понякога, в своя изпълнен с кошмари сън, Лираел вървеше, говореше и обръщаше всичко с главата надолу. Ала това винаги се случваше само в нейната стая. В безценната й стая. Сърце не й даваше да си помисли какъв би бил животът, ако я принудеха да се върне в семейните стаи.
Тя отново затвори очи и се ослуша. Цареше пълна тишина, което означаваше, че навярно има много време до пробуждащата камбана. Камбаната биеше в един и същ час всеки ден, призовавайки Клеър да станат от леглата си и да посрещнат новото утро.
Лираел стисна очи по-силно и се опита да заспи отново. Щеше й се да си възвърне усещането за онази ръка върху челото й. Това докосване беше единственият й спомен от нейната майка. Не лицето или гласа й — само допира на хладната й ръка.
Днес отчаяно се нуждаеше от нея. Ала майката на Лираел отдавна си бе заминала, отнасяйки със себе си тайната за нейния баща. Лираел беше само на пет; нямаше думи, нямаше обяснения. Така и никога не получи обяснение. Само новината за нейната смърт, едно объркано известие, пристигнало от далечния Север три дни преди десетия рожден ден на Лираел.
След като си припомни това, нямаше надежда да заспи. Както и през всяка друга сутрин, тя се отказа от опитите да държи очите си затворени. Остави ги ококорени и се взира в тавана няколко минути. Ала камъкът не се бе променил през нощта. Беше все така сив и студен, с миниатюрни розови точици.