Охраната на търговците трябва да има по-голямо доверие на защитите на Клеър, помисли си Лираел, отново поглеждайки въоръжените мъже и жени. Един от тях забеляза погледа й и очите им се срещнаха за миг, докато тя не отмести поглед. През този кратък миг тя видя млад мъж, чиято глава беше по-щателно обръсната от тези на останалите, така че темето му лъщеше, когато улавяше светлината от символите на Хартата на тавана.
Макар че се опита да го игнорира, Лираел видя как пазачът става и прекосява стаята, а ризницата му беше твърде голяма за човек, който няма да види реалния си растеж в продължение на няколко години. Лираел се намръщи, когато се приближи и извърна глава още по-встрани. Само защото представителките народа Клеър понякога си вземаха за любовници някои от своите посетители, хората си мислеха, че всяка една Клеър, дошла в Долната трапезария, си търси мъж. Това схващане беше особено разпространено сред младежите около шестнайсетте.
— Извинете — каза гардът, — може ли да седна тук?
Лираел кимна с неохота и той седна, а люспите по гърдите му изтрещяха, изсипвайки се като водопад от метал.
— Аз съм Бара — каза той весело. — За пръв път ли сте тук?
— Моля? — попита озадачената и смутена Лираел. — В трапезарията ли?
— Не — каза Бара, като се разсмя и разпери ръце, за да посочи по-нашироко. — Тук. На Глетчера на Клеър. Аз идвам за втори път, така че ако имате нужда от някой, който да ви разведе наоколо… макар че предполагам, че родителите ви често търгуват насам?
Лираел отново извърна поглед, усетила как по бузите й пламват ярки петна. Опита се да измисли какво да каже, някакъв хаплив отговор, ала единственото, което й хрумна беше, че дори външните хора разбираха, че тя не е съвсем като всички Клеър. Дори и един глупав, недорасъл, трещящ дръвник като този тук.
— Как се казвате? — попита Бара, нехаещ за изчервяването и ужасната празнота, породила се в нея.
Лираел преглътна и навлажни устни, но не последва отговор. Чувстваше се така, сякаш няма име, няма самоличност. Дори не можеше да погледне Бара, защото очите й бяха насълзени, затова впери поглед в наполовина изядената круша пред себе си.
— Исках само да ви поздравя — каза тревожно Бара, когато мълчанието помежду им се проточи.
Лираел кимна и върху крушата се търкулнаха две сълзи. Тя не вдигна очи, нито опита да ги изтрие. Ръцете й бяха също толкова слаби и безполезни, колкото и гласът й.
— Съжалявам — добави Бара, докато се изправяше с дрънчене. Лираел гледаше как се връща на масата си, а очите й бяха наполовина скрити от падналата отгоре коса. Когато се отдалечи на няколко метра, един от мъжете каза нещо, което тя не успя да чуе. Бара сви рамене, а мъжете — и някои от жените — избухнаха в смях.
— Имам рожден ден — прошепна Лираел над чинията си, а в гласа й имаше повече сълзи, отколкото в очите й. — Не бива да плача на рождения си ден. — Стана и непохватно прескочи пейката, понесла чинията и вилицата към тезгяха на миялното помещение, като внимаваше да не улови погледа на някоя от своите първи, втори или трети братовчедки, които работеха там.
Тя още държеше чинията, когато една Клеър слезе по централното стълбище и почука с металната си пръчка по първия от седемте гонга, намиращи се върху последните седем стъпала. Лираел застина, а всички в трапезарията млъкнаха, докато Клеър слизаше, последователно удряйки всеки гонг, а различните им мелодии се сляха в една, преди да утихнат.
На най-долното стъпало Клеър спря и вдигна нагоре пръчката. Сърцето на Лираел подскочи в гърдите й, а стомахът й се сви от тревога. Беше станало точно както си го представяше. Толкова приличаше, че тя беше сигурна, че не си въобразява, а това е началото на зрението.
Сохре, както оповести нейната пръчка, в момента беше Гласът на Деветдневната стража, Гласът, който правеше съобщения, когато Стражът видеше нещо от обществена значимост за Клеър или Кралството. Но най-важното беше, че Гласът също така известяваше кога Стражът е видял следващото момиче, което ще получи зрението.
— Слушайте всички, малки и големи — обяви Сохре, а звучният й глас проехтя във всеки ъгъл на трапезарията, както и в кухните и миялните зад нея. — Стражът от Деветия ден обявява с голяма радост, че дарът на зрението се е пробудил у нашата сестра…
Сохре пое въздух, за да продължи, а Лираел притвори очи, знаейки, че Сохре ще изрече нейното име. Трябва, трябва, трябва да съм аз, мислеше си тя. Две години по-късно от останалите, а и днес е рожденият ми ден. Трябва…
— Анисел — произнесе напевно Сохре. После се обърна и отново изкачи стълбите, като леко удряше гонговете, а звукът им се превърна в тих фон на разговорите, които посетителите бяха подновили.