— Не знаеш какво си за мен… не можеш да си представиш какво мога да направя… ще те прилаская… ще изтръгна душата ти чрез агонията на тялото… ще разбереш… наистина ще дойде краят, Рил, любов…
Утрото подрани. Много подрани.
Когато дойде изгрева, все още бяха заедно. Той седеше на стола с висока облегалка, с глава, обърната към прозореца. Тя бе на другия стол срещу него. Току-що се бяха откъснали един от друг. Гледаше го. След малко се надигна и го докосна.
— Кажи нещо. Кажи.
Рил Алак извърна помътнелия си поглед към познатото до болка лице и прошепна:
— Неспособен съм. Знаеш. Време е, а не е време. Как ще си тръгна? Как ще умра, когато знам, че ти си тук сама, а аз съм сам там? — Пак се разсея. — Как си успяла да ме крепиш толкова дълго? А себе си? Как дишаш?
Изкъпаха се, закусиха, без да се докосват. Той почти не яде. Само я гледаше.
Слънцето се бе издигнало тъкмо над хълмовете. Днес нещо не беше наред с времето. То сякаш едва капеше. Рил мислеше за това, почивайки, подпрял чело на стъклото.
— Трябва да тръгвам. Ти си последната, която виждам.
Лирика му се усмихваше.
— Колко си хубав. Рил.
— Няма да се сбогувам с никого. Даже с теб. О, богове! — Думите му бяха така нищожни пред пустото и безгранично поле в душата му. — Искам да… исках да ти кажа нещо просто, обикновено, но… всъщност думите сами се изплъзват. Прости ми, че ти причиних това. Жесток бях. Исках да изпиташ поне частица от страданието ми. Нищо няма да е достатъчно, за да изкупи постъпката ми.
— Не, грешиш. Аз го исках. Искам да видя света ти, когато стане реалност. Ти ми даде най-ценното. Зрението ми, а после и себе си.
Стояха мълчаливи дълго. Тя държеше ръцете му и го гледаше, сякаш се боеше да не би да е пропуснала някой ъгъл, извивка или изражение на лицето му. Тя запомняше всяка минута и вече се радваше на неговия свят, като че се бе ширнал в краката й с цялото си невъобразимо великолепие. В очите й нямаше сълзи, когато се разделяха. Но в неговата душа имаше.
— Силата ти ме изумява, моя Лирика.
— Не вярвай на лицето ми.
— Ще бъдеш ли с мен отново?
— Винаги, когато ме повикаш.
Отвори вратата и стисна камъка под ризата си.
— За тебе е.
Тя просто кимна.
Камъкът задвижи картините в съзнанието му. Свят, пълен с живот и пространство.
Свят на име Лирика.
ГЛАВА VІ
Следобедът преваляше, но Рил продължаваше да пришпорва Даюн. Не гледаше от къде минава. Мислите му се лутаха между Лира, майка му, Лира. Беше видял Нимера сутринта на рождения си ден, когато се върна в покоите си. Тя му помогна да се облече и го гледаше, без да продума. Целуна белега му и дълго го държа в обятията си. Тя знаеше всичко. Тя не плачеше пред него. Беше се подготвяла през целия си живот.Щеше да обясни и на баща му. Рил не можеше да понесе болката в погледа на баща си, който се гордееше с всичко, което разбираше и с всичко, което не проумяваше.
Не искаше да мисли за Лира, защото губеше представа за себе си. На моменти дори му се струваше, че тя никога не е съществувала. Не и като отделна личност. Тя беше той. Трябваше да бъде силен, но се страхуваше. Там щеше да е сам.
Тясната пътечка го водеше през позната местност. Смрачаваше се. Няколко елена оставяха след себе си шепота на полегнала трева. Росна трева и бледа папрат покриваха дебрите на широколистната гора. Видя острите скали по ръба на каньона. Видя и пътечката.
Накара Даюн да забави ход. Приближаваше бавно и несигурно в слабата светлина на сивото небе. Слезе от коня и стъпа на ръба на скалите. Растителността продължаваше по камъка. Виждаха се тъмните корони на дърветата, обрасли по отвесните канари. Скалната пътека беше продължение на горската, но провисваше във въздуха. Несиметричните каменни колони даваха символична опора на тънкия къс скала. Рил знаеше, че дъното на каньона е осеяно като в лабиринт с цилиндри от вкаменени дървени стволове. Имаше плаващи пясъци и мистериозни, безкрайни по дълбочина пукнатини и бездни, някои от които достигаха до горящата сърцевина на „острова“.
Просеката, разбира се, бе твърде тясна за кон. Даюн изцвили в знак на несъгласие.
Рил приближи и извади от дисагите си няколко факли, овързани с въже. Измъкна една и я запали.
— Даюн, връщай се в замъка.
Още едно изцвилване. Конят бутна рамото му с муцуна.
— Знаеш пътя. Аз ще продължа сам. Няма друг начин.
Даюн отстъпи назад. Рил не помръдна. Животното беше с буен нрав, но винаги се подчиняваше на господаря си. Странна бе привързаността им, породена от старото им познанство. Рил бе едва на тринадесет, когато кончето се роди в деня на Новата година.