— Господи!!!
Мъжът постоя неподвижен за миг, силно зашеметен от преживяното и почти разочарован от неуспеха на лудия си стремеж.
— Ех, Даюн! Иска ти се да прелетиш оттатък, нали?
Ездачът се взря в дълбокия каньон и ума му се понесе над скалите и застиналите речни легла. В далечината светеше огненото гърло на вулкана, наречен Свършекът на реалността. Никой не знаеше какво има отвъд, тъй като никой не бе преминавал през Всевишния. И никому не бе нужно да вижда колко малка и крайна бе земята на неговия дом. Но младият мъж знаеше едно място, просека, която водеше към бреговете на Края. Малцина я знаеха, но никой не бе стигал по-далеч от скалата във форма на луна, ознаменуваща Началото на Края. Защото след нея започваше мракът.
Усмивка трепна на господарските устни. Бавно обърна коня си и се отправи в спокоен тръс към замъка.
Рил Алак Даронън Тройски, син на господаря Трой Ринандски, владетел на Крайната земя, навършваше деветнадесет след ден. Въпреки годините, които подсказваха развитие, неопитност и безгрижие, Рил отдавна бе усвоил отговорността. Момчето си беше отишло от него рано. Характерът, както и тялото му, претърпяха преждевременно съзряване. Мъжът го обсеби бързо и безпощадно, заличавайки нежността на момчешкия му чар. Острата красота на лицето и тялото му извикваше удивление, събуждаше инстинкти и пораждаше завист. Фигурата на Рил бе едра, висока, налята и мускулеста, с едновременно скрита и явна грацията като на бог. Освен бремето на плътската хубост, той носеше и бремето на божествеността. Усещаше, че е отговорен за нещо повече от спокоен и праведен живот, и това нещо бе реалността. Не беше воин като баща си, макар да владееше изкуството на меча. Пророчествата в книгите на Оник събуждаха у него трепет и го изпълваха с очакване (и безпокойство), сякаш бяха предназначени за него. Не ги разбираше напълно, въпреки че често ги прелистваше, а и не беше необходимо, защото Рил следваше инстинкта си. Виденията го объркваха, но никога не се променяха, а само се появяваха нови и нови. Някои от тях той рисуваше. Съсредочавайки вниманието си върху нещо, той започваше да го преобразува по необясним начин. Виждаше особени животни, които не съществуваха, места, които ги нямаше в света, който той познаваше. Легендата казваше, че светът, както всичко друго, има край. Но вселената нямаше. В това той бе убеден. Никой не знаеше къде започва и къде свършва. Светът можеше да се промени.
Наричаха земята си Божествен остров, тъй като била създадена незнайно как, за да „плува“ във Всемира. И тя наистина бе остров, заобиколен от черна пустош. В това нямаше съмнение, защото границата на земите му беше именно Всевишния. Спадове от върхове, бездни и безвъздушни, ледени куполи. Рил бе сигурен — може да се сложи край на края, и той щеше да намери начин.Нали затова бе тук!
В далечината мярна коня на Лира. Тя явно препускаше, тъй като се отдалечаваше бързо. Рил не пришпори Даюн, защото бе сигурен, че ще стигне преди нея. След няколко завоя на утъпкания път си показа замъкът Ескадор. Издигаше се на едно възвишение, от което целият, лежащ в низината под него град, се обхващаше с поглед. Град Ендден. Кулата на Оник бе най-високата пристройка на замъка и бе обвита в облаци или мъгла. Придворният маг, старият Оник, обичаше да се „забулва в тайнственост“, четейки Пророчествата. Магията на Острова бе естествена както наличието на Границата на каньона или смяната на сезоните. Но беше слаба. И най-способният магьосник не можеше да влага магията си в нещо повече от разтикване на облаците, прочит на звездите и бъркане на странни отвари. Пък и за какво бе нужно друго? По време на война вълшебниците се биеха помежду си заедно с воюващите армии. Победа над противниковия маг гарантираше половин спечелена битка.
Скоро излезе пред портата, премина и се насочи към конюшнята. Днес бе денят на пролетното равноденствие и вечерта щеше да има бал. Поканени бяха владетелите на близките кралства. На площада в града щеше да се проведе тържество и Рил би дал всичко, за да е там.
Лира го беше преварила. Направо невероятно. Заведе Даюн, разседла го и побърза да я настигне. Тя вадеше от дисагите си вързопи с билки. Бе облечена в синя памучна рокля, чието деколте и широки ръкави до лактите бяха обточени с бели шевици и меандри. На тъмносиния й плащ бе избродирана роза Упоителка. Косата й, дълга до кръста, бе стегната в края, в средата и най-отгоре със сребърни ленти. Тя не се обърна.