Застанал на разстояние, Рил просто я гледаше. Беше дребна и толкова елегантна, че той изпитваше възхищение и почуда как е възможно да е толкова малка. Ръцете й с дълги пръсти се нанасяха два пъти на неговите.
Магическото докосване на нейния ум. Беше странна, но веща в работата си.
Полъхът на вятъра освободи кичур от разпиляната му от ездата коса. Той внимателно свали матовата диадема, която я придържеше, прибра непокорните кичури и отново я постави отзад на главата си, от едното ухо до другото. Закопчалката се плъзна безшумно на мястото си.
— Здравей — каза тихо Лира и извади и последната торбичка. — Успя ли този път?
— Както виждаш — не.
Тя се обърна и незрящият й поглед се впи в душата му. Полуслепите й очи обходиха обстойно тялото му.
Усмивката й грейна. Рил изтръпна.
Тя леко кимна. Той й подаде ръка, а тя допря чело до опакото на дланта му. След това нежно целуна китката му. Рил бързо издръпа ръката си.
— Какво има? Слабост ли почувства?
— Да.
Тя продължи да подрежда малките, прилежно омотани с червен конец снопчета с треви, а после внимателно извади фино изработени кутии, в които слагаше всякакви прахообразни билки и цветове от лековити растения.
Рил мълчеше. Погледът му се рееше из подредените дървета на царският лес, сакаш можеше през клоните им да види празничното настроение, на което се бяха отдали хората в града. Но съжалението му трая само миг и той веднага пак погледна Лира. Тя все още бе погълната от донесените лекове.
— Познаваме се толкова отдавна. — Каза тя с леко провлачен тон, който подчертаваше изтеклите години. — И аз все още не мога да те разбера.
— Заради теб е. Защо… — той направи пауза, защото и преди го беше казвал. — Защо не яздиш никога с мен?
Тя вдигна вежди леко иронично.
— Не мога да се състезавам с неистовото ти препускане. А и не е правилно да яздим двамата сами.
Рил си пое въздух и стисна устни. Тя всъщност не вярваше, че слепотата й някога ще се излекува, както вярваше преди. С годините нищо не се бе променило, нито в полуневиждащите й очи, нито в отношението й към него, което ставаше все по-отчуждено.
— Лирика, аз ти вярвам.
— За какво?
— За всичко, което правиш. Даже за чудните вкусове и свойства на лековитите ти отвари.
Тя най-после се засмя.
— Не искам да ми оправяш настроението. Искам да си ходя с буреностния облак около мен. Никой не те е викал! — Тя шеговито замахна с ръка.
Той също се усмихна по-спокоен. Тя поведе коня си.
— Къде отиваш?
— Да си бъркам отварите. И да пробвам рокли.
Младият мъж се отправи в другата посока.
— Пробвай рокли, но НЕ БЪРКАЙ ОТВАРИ. Следващият път като боледувам няма да ти позволя да припариш. Не искам да чувам повече звука на торбата ти с дрънкащите шишенца.
Тя му махаше за довиждане, но звънкият й смях ехтеше из слънчевия двор.
— Отивам при Оник. — Рил понечи да тръгне.
— Мога да ти дам нещо за главоболието.
Той знаеше, че тя ще го усети. И отново се удиви. Тя го гледаше сериозно и лицето й бе пресметливо, също като в моментите, когато подбираше подходящата комбинация от лекове.
— Не е толкова силно.
— Напротив. Китката ти е топла.
— Може би ако се опитам да скоча още веднъж, ще ми мине. Възторгът на този тъй кратък момент има чудодейни свойства.
— Няма да се получи.
— Знам. — Направи кратка пауза. — Докато бях болен, не можех да отворя очи от болка. Физическа болка. Сега не мога да подтисна другата. Тази, че отново се озовавам в Предела, на Острова и всичко, което виждам, е само мираж на болестта. На неизлечимата ми болест.
Лира се беше извърнала от него и сега полуслепите й очи гледаха нататък.
— Твоята болест е благословена от боговете. Ти пътуваш нанякъде, където само божествата властват. Преди отново да тръгнеш ти сякаш се озоваваш на това самотно място, за да починеш и после пак да продължиш. — Тя се усмихна разбиращо и продължи към конюшните. — Може и да имаш Дарбата, но сега си затворен в телесни окови. Те са непреодолими и те карат да страдаш много по-силно от другите.
— Ще се опитам да обуздая лудостта си, но не гарантирам.
— Ти ще направиш това, което трябва. Не ми обещавай луна, когато е новолуние.
Тя повече не продума. Рил поклати глава. Затича се по стълбите и ги заизкачва по две и три наведнъж.
Балната зала изглеждаше богато украсена, макар добавките към естествения й декор да бяха почти незабележими. Причина за всеобщия празник не бе само в Равноденствието, а и в рожденния ден на Рил. Баща му винаги сливаше двете събития. Просторното помещение бе облицовано с късове скъпоценни и полускъпоценни минерали, богата и ценна колекция. Колоните от розов кварц, малахит и тюркоаз подпираха сводести арки шлифовани от редки кристали, които представляваха истински шедьовър на така наречената „кристалноценна резба“. Мините на Трой Ринандски бяха най-богатите на редки планински образувания и скъпоценности. В средата на залата извираше древен леден извор, чиято вода бе прекарана през различно оцветени стъклени тръби. Те се извиваха по пода, стените и тавана, и осветени по подходящ начин от скрити огледала, изпълваха въздуха и всички плоскости с разноцветни светлини и сенки. Северната стена беше прозрачна. Зидана от тухли кристал и ахат, оформен като герба на кралството, стената представляваше пищен изглед към единствената по рода си градина, постлана изцяло със зелен пясък. Количеството на този материал бе главозамайващо и представляваше значителна част от състоянието на Трой Ринандски, при което той не пропускаше да намекне за сигурния път към разорението. Странният пясък се поддаваше на моделиране и половината от пищните скулптури и нетрадиционни фигури бяха изваяни от него. На няколко места се срещаха слънчеви часовници от ронлива пустинна скала. На известно разстояние от първия се издигаше камбана, отмерваща със съвършена точност частите на денонощието.