Тронната зала бе увенчана и с множеството статуи на предци и воини, а също и с трофеите, спечелени в битки. Крал Ринандски имаше внушителна колекция от мечове, рапири, кинжали, арбалети, лъкове и стрели, а също и няколко богато извезани бойни знамена.
Класически маси от червено и черно дърво бяха подредени в П-образна форма срещу тежката врата, богато кована от плътно бяло сребро и стомана, гравирана със сложни барелефи на животни и природни картини. Огромните блюда с печено и деликатеси изпълваха масите с примамващи погледа и апетита гарнитури, препечена корица и подправки, а въздухът — с ароматни пари.
Тропотът на конски копита и пристигащи карети, жизнерадостното жужене на гостите и звуците на тракащи прибори и подноси заглушаваха нежната мелодия на музикантите. Баладите на бардовете едва се чуваха над всеобщата глъчка, с изключение на хората, струпали се в плътна групичка около тях.
Рил седеше до ъгъла на огромните мраморни стълби, и тих и незабелязван от никого, следеше новопристигащите. Слугите сновяха из помещението с пълни и празни подноси, виночерпците разливаха внимателно различни видове вина и елексири. Той забеляза няколко познати лица сред присъстващите, между които и младата принцеса Петрал са-Роман, която проявяваше особен интерес към него. Той я харесваше, защото беше дива и не се притесняваше ни най-малко да ловува с него, да пълзи по росната трева, дебнейки животно или пък да се дуелира смело в дивото препускане на конете. Редките им срещи преминаваха в лудуване, без да се притесняват от възрастта си. Тя беше твърде красива, осъзна Рил при последната им среща и смехът му бе секнал. Нейният също. След това тя внезапно си замина. Рил Алак се намръщи.
От време на време мярваше с периферното си зрение Лира, която разговаряше с няколко млади благороднички, след това с привлекателен русокос княз. Тръбите на глашатаите разгласиха пристигането на следващия поканен. Хората повишиха гласове — дамите любопитно се оглеждаха, а мъжете надничаха към вратата. Рил не видя кой влезе, а и не го интересуваше. Тълпата започна да се замъглява, а шумът затихна. Младият мъж виждаше как някакво странно същество препускаше към Всевишния грациозно и уверено. И той летеше с него. Беше кон, чисто бял кон с разкошна грива, огромни черни очи и крила. Меки крила, покрити с проблясваща перушина. Огромната опашка се развя. От нея се посипаха блестящи парчета кристал. Конят разпери криле и леко, без страх политна над бездната. Размаха мощните си криле и се остави на въздушните течения. Отправи се към луната, смали се и изчезна, а по небето се разпиляха снежинки… бели… прозрачни… искрящи… хладни… горещи…
Рил отвори очи и в объркването си първоначално не можа да се ориентира. Силата на миражите бе станала още по-непреодолима. Беше като събуждане от сън, само че не така спокойно и отморяващо. Обзе го слабост. Сърцето му биеше бясно, болезнено. Обляха го горещи вълни.
Усети майка си по тихите стъпки.
— Рил, няма ли да слезеш при гостите? Поне за момент.
Усмивка озари лицето му. Майка му бе седнала до него и го държеше за ръката. Той бе нейно копие — черна, почти синкава коса, синьосиви очи с тъмни ресници, прекрасна усмивка, разкриваща красиви бели зъби, ръце на творец, с дълги пръсти, макар китките на Рил да не бяха така изящни като на майка му, заради въртенето на меча. Високото й тяло бе облечено в чисто бяла рокля с дълбоко деколте, а кръстът й бе пристегнат със сребърен колан, подобен на лентата в косата й.