Тя го гледаше с тревожна загриженост.
— Рил, какво ти е?
— Заради видението е, мамо. Не можах да го спра. — Усмихна се успокояващо. — Ще ми мине.
На младини Нимера често имаше видения, но макар тя да се страхуваше от тях, ги приемаше като неделима част от себе си. Когато Рил се роди, тя разбра, че той е наследил Дарбата, но скоро разбра, че това не е случайно. Силата на неговия ум и способността му да изкривява реалността като намества на нейно място други образи, я удивляваше. Нимера изпитваше гордост и благоговение пред магията у Рил. Понякога тя почти можеше да види неговите образи поради сходствата в таланта и на двамата.
Той притвори очи и с мъка се надигна. Силите му се бяха стопили. Нимера все още държеше ръката му. Поведе го бавно по стълбите, като му говореше тихо за странични неща, които отвличаха вниманието му. Рил се поуспокои.
Вниманието се насочи към него. Той бързо освободи ума си като се усмихваше, приемаше и отвръщаше на поздравите, спираше се да поприказва с различни хора. Видя, че майка му говореше с Лира, и макар че не го поглеждаха, той знаеше предмета на обсъждането им. Младите дами целуваха ръката му и го оглеждаха жадно. Срещна няколко свои познати от детството и не усети кога времето се изниза. Бе преминало в припомняне на всеобщи преживелици. Когато най-после се отправи към спалнята си, нощта бе значително напреднала и някой от гостите вече си тръгваха, а други се отправяха към предоставените им покои. Но повечето въобще не обърнаха внимание на високо издигналата се луна.
Мярна Лирика в компанията на непозната млада жена и се насочи към нея. Тя го усети и се отдели от другите.
— Здравей. Тази вечер не съм забелязвала да се въртиш край мен или край Петрал.
— Аз се опитах, но… — Видя насмешливото й изражение и вдигна ръце. — Срещнах някои стари приятели и съвсем ви забравих вас двете. Изобщо голямо изпитание за приключенския ми дух беше да се добера до теб.
— Отиваш ли си?
— Да. Умората ме иска за себе си.
— Дано да си запазил част от ентусиазма си, за да се добереш до горе. Добре изглеждаш.
Той се покашля и приглади смутено бялата си риза.
— Не говори така. Още една подобна дума, казана от жена, ще ме довърши.
— Искам да те запозная с някого.
Лира се доближи до жената, обърната с гръб към тях.
Тя се извърна, а Рил се закова на място.
Морнела Келкска, владетелка на мрачното кралство Водорха.
Лира го погледна, обърна се и се загуби в тълпата. Младият мъж бе така шокиран, че дори не успя да я спре. Очите на Морнела го бяха парализирали.
— Поздрави, Велики.
Той подтисна страха си и подаде ръка. Тя целуна китката му, а устните й го изгориха.
Той повтори жеста на устивост, но тя задържа дланта си в неговата. Силата й го сграбчи, проникна в душата му и я разголи. Изпепели реалността и виденията изплуваха.
Рил потрепера от мъчителните усещания. Тя се усмихна и погали нежно ръката му. Болката се оттече, сякаш никога не я е имало.
Той беше сгабчил и другата й ръка. Пусна я.
— Това беше добре. Нито звук. Достатъчно силен си да издържиш.
Рил огледа орисницата. Много души бяха погубили тези бездънни очи. Струваше му се, че е заобиколена от меко синкаво сияние и тръсна глава. Никой не притежаваше такава мощна сила, която да свети по този начин. Беше висока, но и самата й осанка бе величествена и могъща. Премяната на Морнела бе скромна — дълга, синя рокля, нищо общо с пищните тоалети, които носеха много от жените тази вечер. Украшенията й се състояха от сияеща, тъмносиня огърлица с продълговат камък и фино изработена диадема от същия минерал. Тънката верижка придържаше камъка на челото й и обхващаше буйната й вълниста коса, спускаща се почти до петите. Той знаеше, че полупрозрачният шлейф на младоликата владетелка бе избродиран със знака на прозвището й.
Рил знаеше за нея от Пророчествата. Едва сега всичко неясно и безсмислено се изясни и доби смисъл. Загадката се сглоби в главата му, а отговорът го смая. Изпита болка. Тя беше отговорът и целта на появяването й бе да му го подскаже.
— Не. Аз не мога сега.
— Сега трябва. Знаеш всичко. Няма да има после. Силата ти ще те убие. В деня на твоето раждане тя ще се събуди и ще те обладае в цялата си мощ, когато нарастне докрай. Знаеш кога ще умреш. Но умирайки, ще унищожиш този свят, създавайки другия. Това ще предизвика самоизключване на реалностите. Край на времето и пространството. Край на Вселената.
— Не съм готов — изрече бавно Рил, но не чу гласа си от слабост.