Тя отвори очи и се взря невиждащо в неговите.
— Разбрах го в момента, в който забих кинжала в сърцето си. Раната беше смъртоносна, но нямаше да умра. Вече не мога да умра. Не и от такава смърт.
Очите й бяха вперени в гърдите му.
— Как така? Това не е… нормално.
— Днес е денят, в който съм се родил. Днес навършвам определена възраст, в която ще се събуди силата ми на Създател. Аз трябваше да призова силата си.
Направи пауза. Лира докосваше корема и ръцете му.
— Топъл си.
— Затова се нараних. Така е писано. Трябваше да си причиня силна физическа болка, да съм близо до смъртта, за да се отключи силата ми и да ме обладае изцяло. Разбираш ли?
Лицето на младата жена бе спокойно. Тя махна дрехата. По раната имаше кръв, но се бе затворила.
— Това е нечовешко.
— Аз вече не съм човек.
Лира дълго мълча.
— Защо ме извика?
— За да си до мен. — Ръката му стисна нейната.
— Разбирам. Всичко в теб винаги е било така съвършено. Ти не си като другите, а и тези видения за неща, които не съществуват, местата, животните, които ми описваш или рисуваш понякога. Не мога да го обясня, но то е като да си бог от легенда. И знаеш ли, на теб ти е дарено нещо, което не можеш да оцениш още, но… ти може би ще останеш тук завинаги. Когато дойде промяната. Нали?
Искаше му се да отвърне, но нямаше какво да й каже. Лира взе в шепата си стъкла от пода и ги прехвърли през пръстите си. След това се надигна и хвана ръката му.
— Все пак имаш нужда да лежиш.
Подкрепи го до леглото и без да го погледне, излезе от спалнята.
ГЛАВА ІV
Стените на каменната кула се бяха напекли от слънцето и излъчваха вълни от топлина. Денят беше необичайно горещ за пролетта.
Рил стоеше до тесния аркообразен прозорец, подпрян на лявата си ръка. Беше облечен в широка черна риза от лен, а краката му бяха обути в тесни панталони от мека тъмнокафява кожа. Високите до коленете ботуши също бяха кафяви, но кожата бе по-твърда и лъскава. Материята бе специално обработена, за да е непромокаема. На кръста му висеше ножница, от която се подаваше дръжката на масивен меч от огледално блестящ метал. Дясната му ръка лежеше на гравираната ръкохватка.
— Аз я познавам добре, тъй като и двамата се подготвяхме за този ден.
Оник Замар подреждаше бавно потъмнелите от времето ръкописи и магически свитъци по местата им. Той обожаваше да ги реди по лавиците и често прекъсваше задълбоченото си четене или съзерцаване на звездните карти и се заемаше с разместване и поставяне на подходящите на мястото на ненужните. Въпреки усърдието и времето, което отделяше, по пода имаше достатъчно, за да се занимава пълноценно още поне едно десетилетие (той умишлено ги разпиляваше, за да е сигурен, че едно десетилетие няма да му стигне).
За преклонната си възраст Оник изглеждаше твърде добре. Дългата му снежнобяла коса и брада се спускаха до гърдите. Очите му имаха остротата на орлов поглед и цвета на морско вълнение. Едрото му тяло бе жилаво и със стегнати мускули, заякнали от продължителното въртене на меча на младини. Гласът поразяваше най-много — силен и дълбок баритон, който с годините бе добил онази характерна плавност и подвижност, необходима за произнасянето на магическите заклинания и псалми. Оник притежаваше някакво чувство относно посоката на ветровете и бъдещото положение на звездите по небосклона, което, в комбинация с подходящо заклинание му помагаха да разгадава времето и да предупреждава при опасност. Разбира се, това не беше основното му задължение към кралския двор, защото той съхраняваше също всички карти, ръкописи и стари книги, останали от древния род Трой. Но Рил знаеше, че магията у Оник бе слаба и той не притежава неговите умения. И въпреки това разбирането, което проявяваше към младежа, тази мъдрост, прозираща зад проникващо-опитните очи го даряваха с увереност, която бе трудно доловима у други, които знаеха за дарбите му.
На масата лежеше отворена голямата пророческа книга, над която Рил бе седял цял ден. Беше припомнял и запаметявал и малкото, което не знаеше за Основното пророчество. Изучи наизуст пасажа, който се отнасяше за „Сътворяващия“ — за мощта и способностите му. Погледът му се рееше ту към небето и залязващото слънце, ту към няколкото дуелиращи се мъже на поляната под напътствията на капитана на стражите. Рил се взря във високата борова гора, откъдето настъпваше мракът. Каньонът ставаше незабележим, сливайки се с разнообразния релеф на запад.
По устните му се разля усмивка. Надвеси се смело над перваза, защото когато изгря луната, пътят й се открои върху безкрайната водна площ, наречена ОКЕАН. Дочу омайните песни на девойките — риби и ревът на огромните животни, размахали широки, люспести криле и бълващи огън.