— Рил?
— Слушам те.
— Ти каза ли й нещо?
— Всичко.
— Защо? Ами името…?
— Не съм сигурен, че мога да ти отговоря ясно. Умът ми сега не е така бистър, както вчера. Имам нужда да осмисля. — Гласът му притихна до шепот. — Тази нощ ще реша.
Оник не отговори. Не се чуваше нищо, но принцът не се обърна. Чакаше.
— Това е Камъкът на сътворението.
Блъсна го непреодолима магическа стена. Извърна се, налагайки цялата си воля.
— Господи, — прошепна, — това ще ме убие.
В ръцете си старият магьосник държеше кръгъл камък, който излъчваше неопределимо сияние. Вълните, които идваха от него бяха ту огнени, ту ледено студени. Верижката изглеждаше нажежена.
Оник се приближи.
— От какво е направен? — запита принцът.
— Магически камък. Така се нарича, но определено не е камък, тъй като материята се променя непрестанно. Това тук е единствено в цялата съществуваща действителност. Двамата с Морнела го открихме в деня на раждането ти. Часът, в който се появи на бял свят определи мястото, където ще го намерим. Оттогава насам го опазваме за теб, ти единствен можеш да го контролираш. Пророчеството се е погрижило за всичко. Този камък съдържа в себе си образа на света, който ще създадеш. Той ще свърже виденията ти в последователност, строго следвайки модела на Сътворението и на Великия взрив на началата.
Оник се протегна да сложи медальона на врата му. Рил разтвори ризата си и остави старият магьосник да окачи верижката. Дължината й бе такава, че камъкът легна точно на белега между гърдите му.
Контактът го изгори и замъгли мозъка му от болката. През съзнанието му с шеметна скорост преминаваха всички незрими образи, които въображението му бе сътворило; огромното им количество бе погълнато от Сътворяващия за по-малко от прелитане на падаща звезда. След това всичко се успокои.
Главата му бързо се проясни. Оник го наблюдаваше с доволна усмивка.
— Хубав белег си си направил.
— Бива, като за кинжал. — Той загърна ризата си. — Господи, заболя ме.
— Това е добре. Така трябва да бъде. Отворената рана е била вход за силата, а камъкът, лежащ върху белега — изходът, през който тя ще напусне тялото ти. Действа чудесно.
Старецът бе вперил очи в сияещото полукълбо. На лицето му се изписа удивление.
— Това е невероятно!
Белегът пулсираше в синхрон със сърцето на Рил. Той едва сега осъзна, че камъкът приема формите на фантастичните създания на въображението му. Наведе глава и видя коня с крила, чудовището, което бълваше огън, а скоро започна да добива очертанията на омайно красивата девойка — риба, с морско-седефената люспеста опашка и пищни форми. Оник се усмихна доволно.
— Ах, прекрасно, божествено създание!
Рил бързо скри медальона.
— Внимавай, песните й са смъртоносни.
— Как се нарича?
— Сиренова риба.
Рил погледна към трепкащите звезди и осветения от вечерни огньове град в низината.
— Извини ме. Трябва да свърша нещо.
— Алак Тройски! — Изражението на Оникус бе застрашително. — Ти знаеш основното правило на Съществуванието. Нямаш право да унищожаваш нищо, което не си създал и не е част от твоята душа, колкото и трудно да ти се стори в момента, в който ще пожелаеш да го сториш. Ти си адепт на боговете и си подчинен на волята им. Всичко, което създадеш е предопределено да бъде. Ти можеш само да създаваш.
— Зная това, Оникус Замар. Но дори Пророчествата не могат да кажат какъв ще бъде изходът. Дори Орисницата Морнела, която записва Съдбините, минали и настоящи.
— Ако е писано, Велики, всички пророчества ще се пренапишат в мига, в който реалността стане безкрайна.
— Още загадки, а? Не ме орисвай с пророчествени тайнства, магьоснико. Мога да се преборя със себе си.
— Късмет. От теб зависи дали ще видиш творението с очите си.
— Не. Не аз съм този, който ще го предопредели.
Затвори вратата след себе си.
ГЛАВА V
От покоите на Лира долиташе нежна мелодия. Девойката свиреше на флейта, а от време на време спираше, за да попее.
Опрял чело о вратата, младият принц слушаше. Музиката се врязваше дълбоко в душата му, но му причиняваше и дива, неконтролируема радост. Камъкът тежеше на гърдите му. Звуците се стопиха. Той зачака песента.
Такава не последва. Вместо това вратата се открехна и Лира се показа.
— Рил, какво правиш?
— Слушах.
— Защо стоиш тук? Да не ти е зле?
— Не, но не ми достигат сили да вляза.
Тя не отговори, а се отмести, за да му даде възможност да я последва.
В покоите на младата лечителка винаги бе уютно, топло и светло. Изобилието от аромати на билки и лековити отвари бе зашеметяваща. В камината гореше малък огън, достатъчен да поддържа каденето на благовонни листа и цветя. Бяло и червено кадифе, син и зелен брокат украсяваха просторната стая, мебелирана с червено и сребристо дърво. Имаше висок черен шкаф и масичка, върху която Лира работеше. В многобройните чекмеджета на шкафа тя държеше цялото си богатство от лекарства и рецепти. Прозорците бяха високи и големи, колкото цялата стена. В нейните покои винаги беше много светло. Невероятно красиви витражи украсяваха горната част на извитите прозорци. Приказна феерия от цветове, с която Лира се гордееше и макар да не можеше да види напълно финото подреждане на стъклописа твърдеше, че цветовете, ярко огряни от слънцето пълнели стаята с течна дъга.