— Как е раната ти?
Рил разтвори ризата си и отмести камъка, който междувременно бе придобил формата на полукълбо и сияеше спокойно. Чувствителните й пръсти проследиха белега. След това напипа медальона. Взе го в ръка. Подържа го малко и го пусна.
— Невероятен е, Създателю. — Каза го без ирония и тъга. В гласа й се четеше уважение.
— Лирика, отивам си и никога вече няма да ме видиш.
Тя притвори очи, но не трепна.
— Зная.
— Искам да ми простиш, задето те нараних и те обрекох на себе си.
— Ех, Рил Алак! Защо се сбогуваш с мен? Смъртта няма значение за умиращия. Достатъчно е да ми кажеш довиждане.
— Преди това обаче искам да направя нещо.
— Какво е то?
— Сама ще узнаеш.
Допря ръце една в друга. Изпразни ума си от странични мисли и го изпълни с нея. Пълният й образ. Раната му сякаш се разтвори и погълна „Сътворяващия“. Ледени тръпки, горещи вълни. Сърцето му биеше в лед и огън. Видения, пламъци, скреж, картини от детството му и образи от въображението. Синя светлина изпълзя от камъка, потече по ръката, която той бе допрял до топлото чело, и попи в кожата й.
Лира ахна.
Рил падна на колене от слабост и седна с гръб към нея. Собствената му гибел бе започнала да го обсебва.
— Очите ми! Майчице, очите ми!
Тя се въртеше из стаята и не можеше да повярва. Приближаваше се до всичко, вземаше го в ръка и го оглеждаше в захлас, трепереща от възторг. Затича се, залепи длани о стъклото и изписка радостно при вида на нощното небе и прозрачните сенки в градината. Тя беше като новородено, току що прогледнало, но се удивляваше на съвършенството и деликатността на света с цялото познание, което притежаваше и жаждата, таена през всички години, прекарани в мъгла. Беше щастие, което заливаше чувствителната й душа и на което тя никога нямаше да може да се нарадва.
— Погледни звездите! Те през цялото време са светили там, толкова миниатюрни, лъскави като бисери! Колко далеч били! О,о, Рил! Не мога да повярвам! Не мога…!
Тя изведнъж млъкна и Рил усети погледа й върху себе си. Онзи всепроникващ взор, с който тя го наблюдаваше се впи сега в него с цялата си сила. Стъпваше тихо и неусетно се озова до тялото му. Сложи треперещата си ръка на рамото му.
— Съжалявам. Беше твърде неовладяно и…
— Не говори необмислено. Така ми показа щастието си. Беше прекрасно. Благодаря ти.
— Искам да те видя. Най-после да видя лицето ти. — Приглади косата си и плъзна ръка по врата му.
— Защо? — Защо му беше така трудно да говори? Нещо го стягаше и той не можеше да се успокои заради бремето, което носеше. Не на Дарбата, а на спомена за нея. — Ти ме познаваш. Лицето ми не значи нищо.
— Какво, разкайваш ли се? За това, което направи? За това, което толкова отдавна искаш да ми кажеш? — Тя се засмя тихо. — Ти не разбираш. Нищо. Твоите усещания за мен са различни от моите за теб.
— Аз… — Рил успя да овладее гласа си.
Тя не помръдна, но продължи да го докосва. Настойчиво.
— Искам да ме погледнеш, Рил.
Тя не го изчака, а се изправи пред него. Наведе се. Вдигна главата му към светлината на камината. Лицето й не трепна.
— Да — каза най-после. — Да. Това е нещо, което не може да бъде описано, но аз те познавам. Виждала съм те през цялото това време. Не би могло да бъде иначе, нали? Нали, любов моя?
Той я притегли в обятията си. Камъкът пламна на гърдите му и сякаш прегори белега. Той не усети. Как можеше да се сравни този току-що роден огън с онзи, който бе горял години.
— Изправи се.
Той я послуша, тялото му гореше. Лира плъзна длани под ризата му, проследи всеки белег, който познаваше така добре.
Той рязко се отдръпна и отстъпи две крачки назад. Погледът на Лирика лумна.
— Не, Лирика. Погледни ме сега, защото това е краят.
Обърна й гръб и понечи да излезе. В следващия момент тя скочи и го притисна към вратата. Прегърна го силно. Той се напрегна, докато тя го събличаше. Говореше му, той й отвръщаше. Ласките й към него бяха като на опитна и отдавнашна любовница.