Цветът, уханието, вкусът, иначе казано, могат да бъдат преведени в звук и обратно; всяко сетиво може да бъде изразено чрез друго сетиво. Тази идея получава непосредствен израз в романтическите поетически похвати — по-горе беше споменато за прерастването на песента на славея у Кийтс в пищна картина от вкусове, аромати и пламенни гледки. Тази идея е същевременно един от мостовете, които пряко свързват романтизма с естетиката на символизма. Обосновавайки своите възгледи, символистите се обръщат към Бодлеровата творба „Съответствия“, в която е даден кристален израз на романтическата постановка и тъкмо това кристализиране на една по-стара идея е вече проект за бъдещо развитие:
Всичко в това четиристишие е вече познато от романтизма — и светостта на природата храм, и шепотът на „живите колони“, и самотният човек, залутан сред „гора от символи“, („могъщата азбука“, „санскритът“ на романтиците). Категоричната яснота на Бодлер, неговата хладна, дистанцирана обективност обаче предвещават един нов поетически свят. „Съответствия“ е измежду най-впечатляващите свидетелства за прераждането на една стара поетика в нова.
Спонтанност и достойнство
Романтиците съзират предимства на чувството далеч не само в сферата на познанието. За тях то е върховната човешка способност и в областта на морала, и в областта на творчеството. Не знанието, не възпитанието, не някакви сметки за най-голямото възможно благо ще ни покажат кое е добро и кое зло, а усетът, спонтанната преценка, вътрешната ни, естествена склонност. Не образованието, не търпеливата работа, не дългото шлифоване на словото ще ни научат как се твори, а „лавата на чувствата“, избликът на необуздани емоции.
Схващането за морала като чувство и като импулсивна естественост по съществен начин се отразява върху тематиката и върху езиковия облик на романтическата лирика. Поетите романтици си позволяват да внесат в центъра на вниманието си персонажи и проблеми, останали извън кръга на основния поток в непосредствено предшествуващата ги литература. Те са привлечени от първия човек, от човека, който е близо до земята и естеството (една от крайните прояви на тази тенденция е „Момчето-идиот“ на Уърдсуърт). В този тип човек те виждат преимуществата на неподправената природа — ето защо трудолюбивият селяк на Шамисо и циганите на Ленау се появяват като щастлив мираж, като въплъщение на хармонията, красотата и мъдростта; на благословената простота в отношението към живота.
Друго романтическо откритие е детето. Известен е анекдотът за Шели, който се опитвал да научи от наскоро родените бебета как стоят нещата „в света на идеите“, откъдето те според неоплатоническите представи току-що би трябвало да са пристигнали. Детето е по-близо и до природата, и до „висшия свят“; у него са съчетани чистотата на възприятията, спонтанността и интуитивната сила, така много ценени от романтиците. И най-сетне въплъщение на предимствата на първичността е и дивият звяр, изцяло природно същество, което, подобно на гордия вълк на Алфред дьо Вини, може да се превърне в образец за човешкото поведение.
Интересът към първичното у романтиците е съпроводен от стремеж да се приближи езикът на лириката до всекидневния език. Романтическото новаторство започва, наред с другото, и като желание да се преодолеят поетическите клишета на класицизма. Наистина в интереса към всекидневието се крие и амбицията върху него да се хвърли магичен отблясък, чарът на Непознатото. Романтиците желаят да смъкнат от предметите патината на навика и светът да блесне в ярки краски като през първия ден от сътворението. С други думи, в делника те искат да намерят измеренията на новото и невижданото, така както ги намират и чрез средствата на фантастичното. В случая съществено е да се подчертае, че в смешението от тенденции, често пъти противоречиви, които характеризират романтизма, несъмнена е и една демократична тенденция — търсенето на естествения език, на простия, мъдър с мъдростта на природата човек, на фолклорното начало, на достойнствата на детето и звяра.