— Крайстън — поправи го непознатият.
— Аз съм Уилям Травис — каза Уилям. — И не виждам какво общо имат панталоните ми с всичко това.
— Извинете. — Непознатият придърпа един стол. — Да кажем, че съм решил, че ви познах, защото не си дръпнахте панталоните. Всеки го прави. В противен случай панталоните бързо се развличат. Намирам се далеч от дома си, господин… Травис, и имам нужда от компания. Казвам се Симс.
— Господин Симс, съчувстваме ви за вашата самота, но сме уморени. Утре заминаваме за Акапулко.
— Очарователно местенце. Точно оттам идвам, търсех едни приятели. Кой ги знае къде са. Ще ги намеря. О, да не би на дамата да й стана лошо?
— Лека нощ, господин Симс.
Тръгнаха към вратата. Уилям държеше здраво Сюзън. Не се обърнаха, когато господин Симс извика след тях:
— О, и още нещо.
Направи пауза, след което бавно произнесе думите:
— Две хиляди сто петдесет и пет.
Сюзън стисна очи и усети как земята се люлее под нея. Продължи да върви през пламтящия площад, без да вижда нищо.
Заключиха вратата на хотелската стая. После тя плака, двамата стояха в тъмното и стаята се люлееше под тях. Някъде далеч експлодираха фойерверки, откъм площада долиташе смях.
— Ама че безочлив нахалник! — изруга Уилям. — Седи си там, оглежда ни като животни, пуши проклетите си цигари, пие си питиетата. Трябваше да му видя сметката! — Беше на границата на истерията. — Дори се осмели да се обърне към нас с истинското ни име! Началникът на Търсачите. И ми говори за подръпване на панталони. Господи, трябваше да ги дръпна, докато сядах. Че това е автоматично движение за тази епоха. Не го направих и това ме е отделило от останалите; накарало го е да си помисли, ето човек, който никога не е носил панталони, който е свикнал с бричове и униформи. Иде ми да се убия, задето ни издадох!
— Не, не, заради походката ми е… тези високи токчета… това ни е издало. И прическите ни — прекалено нови, прекалено свежи. Изглеждаме странни, не на място тук.
Той светна лампата.
— Все още ни пробва. Не е сигурен — не съвсем. Значи не можем просто да избягаме. Това съвсем ще го убеди. Така че утре спокойно си заминаваме за Акапулко.
— А може вече да е сигурен и просто да си играе на котка и мишка.
— Изобщо не бих се учудил. Разполага с цялото време на света. Може, ако му скимне, да се шляе тук и да ни върне в Бъдещето шейсет секунди след като сме заминали. Може да ни остави да се мъчим в неизвестност дни наред и да ни се надсмива.
Сюзън седна на леглото и избърса сълзите си, усещаше странната миризма на въглен и тамян.
— Мислиш ли, че ще устроят сцена?
— Няма да посмеят. Ще трябва да ни пипнат сами, за да ни напъхат в Машината на времето и да ни върнат.
— Значи имаме решение — каза тя. — Никога да не оставаме сами; винаги да сме сред хора. Ще си създадем милион приятелства, ще ходим по пазари, ще спим в най-добрите хотели на всеки град, ще подкупваме шефовете на полицията да ни охраняват, докато не намерим начин да убием Симс и да се измъкнем, да се преоблечем в нови дрехи — може и мексикански.
Отвън се чуха стъпки.
Изгасиха лампата и се съблякоха мълчаливо. Стъпките се отдалечиха. Затвори се врата.
Сюзън стоеше до прозореца в тъмното и се взираше в площада.
— Значи онази постройка там е църква?
— Да.
— Често съм се питала как ли са изглеждали църквите. Отдавна никой не ги е виждал. Може ли утре да я разгледаме?
— Разбира се. Хайде, ела.
Легнаха в тъмната стая.
Половин час по-късно телефонът звънна. Тя вдигна слушалката.
— Ало?
— Зайците може и да се крият в леса, но лисицата винаги може да ги намери — рече нечий глас.
Сюзън затвори и остана да лежи скована и студена в леглото.
Навън, през 1938 г., някакъв мъж изсвири последователно три мелодии с китарата си.
През нощта протегна ръка и едва не докосна 2155 г. Усети как пръстите й се плъзгат по прохладното време като по гофрирана повърхност и чу настойчивия тропот на маршируващи крака, милиони оркестри, свирещи милиони военни маршове, видя петдесет хиляди редици болестотворни бактерии в стерилните си епруветки, ръката й се протягаше към тях на работното й място в Бъдещето; епруветки с проказа, бубонна чума, тиф, туберкулоза… а след това последва огромната експлозия. Видя как ръката й изгаря и се съсухря като набръчкана стафида, почувства как отскача от сътресение — толкова силно, че светът бе вдигнат във въздуха и оставен да падне, всички сгради се сгромолясаха, а от хората се лееше кръв и лежаха неподвижни и безмълвни. Огромни вулкани, машини, ветрове, лавини — всичко се плъзна надолу към тишината и тя се събуди, хлипаше, в леглото си в Мексико, на много години от всичко това…