— Хей — намеси се господин Мелтън. Лицето му бе почервеняло. — Този тип да не ви досажда случайно?
— Всичко е наред.
— Само кажете и ще го изритам като мръсно псе.
Мелтън се обърна да вика на колегите си. Господин Симс продължи сред смеха:
— Та да си дойдем на думата. Изгубих цял месец да ви следя из градове и градчета и едва вчера се уверих, че това наистина сте вие. Ако дойдете с мен тихичко, може и да успея да ви отърва от наказанието — стига да се съгласите да продължите работата си върху свръхводородната бомба.
— Този пък говори за наука на закуска — отбеляза слушащият с половин ухо Мелтън.
— Помислете хубаво — продължи невъзмутимо Симс. — Не можете да избягате. Ако ме убиете, ще дойдат други.
— Не разбираме за какво говорите.
— Стига! — раздразнено възкликна Симс. — Размърдайте си мозъците! Знаете, че не можем да ви позволим да се измъкнете. На други хора от две хиляди сто петдесет и пета може да им хрумне същото и да последват примера ви. Трябват ни хора.
— За войните ви — най-сетне не издържа Уилям.
— Бил!
— Няма нищо, Сюзън. Да говорим на неговия език. Не можем да избягаме.
— Отлично — каза Симс. — Честно казано, и двамата бяхте невероятни романтици с този опит да избягате от отговорностите си.
— Да избягаме от ужаса.
— Глупости. Просто някаква война.
— За какво става дума? — обади се господин Мелтън.
На Сюзън й се искаше да му разкаже, но трябваше да се задоволи само с най-общи приказки. Психологическата спирачка си знаеше работата. Най-общи приказки като тези, които си разменяха Симс и Уилям.
— Просто война — повтори Уилям. — Половината свят измря от прокажените бомби!
— Въпреки това — посочи Симс — жителите на Бъдещето ще негодуват срещу вас. Криете се на някакъв тропически остров, така да се каже, докато те пропадат в пропастта право към ада. Смъртта обича смърт, а не живот. Умиращите хора се радват при мисълта, че и други умират с тях. Утешително е да разбереш, че не си сам в казана или в гроба. Аз съм пазител на колективното им негодувание срещу вас.
— Вижте го — пазителят на негодуванието! — обърна се господин Мелтън към хората си.
— Колкото по-дълго ме карате да чакам, толкова по-зле ще бъде за вас. Трябвате ни за онзи бомбен проект, господин Травис. Върнете ли се сега, няма да има никакви мъчения. Забавите ли се, ще ви принудим да работите, а след като бомбата стане готова, ще изпитаме някои нови сложни устройства върху вас.
— Имам едно предложение — каза Уилям. — Ще се върна с вас, ако жена ми остане тук жива, в безопасност и далеч от войната.
Господин Симънс обмисли думите му.
— Добре. Ще се срещнем на площада след десет минути. Ще ме качите в колата си. Ще идем на някое пусто място извън града. Ще уредя Машината да ни вземе оттам.
— Бил! — Сюзън стисна силно ръката му.
— Недей да спориш. Решено е. — Той я погледна, после се обърна към Симънс. — И още нещо. През нощта можехте да влезете в стаята ни и да ни отвлечете. Защо не го направихте?
— Да кажем, че съм се забавлявал — отвърна лениво Симс, смучеше нова пура. — Никак не ми се иска да се разделя с тази чудесна атмосфера, с това слънце, с тази ваканция. Със съжаление ще изоставя виното и цигарите. И то с какво съжаление само! Добре, след десет минути на площада. Жена ви ще бъде защитена и може да остане колкото си иска. Сбогувайте се.
Господин Симс стана и си тръгна.
— Чао, плямпало! — викна господин Мелтън след отдалечаващия се Симс. После се обърна и погледна Сюзън. — Хей. Защо плачеш? Закуската не е време за сълзи. Това пък какво е!
В девет и четвърт Сюзън стоеше на балкона на стаята и гледаше надолу към площада. Господин Симс седеше на една бронзова пейка, кръстосал крак върху крак. Отхапа върха на поредната си пура и я запали прочувствено.
Сюзън чу звука на двигател. От гаража в дъното на улицата се появи Уилям и се заспуска надолу по склона.
Колата набираше скорост. Трийсет мили в час, четиридесет, петдесет. Кокошките се разбягваха пред гумите й.
Господин Симс свали бялата си панама, избърса потта от розовото си чело, сложи си отново шапката и едва тогава видя колата. Летеше с шейсет мили в час право към площада.
— Уилям! — изкрещя Сюзън.
Колата се удари с трясък в ниския бордюр на площада, подскочи и полетя върху плочките към зелената пейка. Господин Симс изпусна пурата си, изкрещя, размаха ръце… и колата го блъсна. Тялото му полетя високо във въздуха, после започна да пада надолу към улицата.
Колата спря в другия край на площада с разбито предно колело. Хората започнаха да се стичат от всички страни.
Сюзън влезе в стаята и затвори вратата на балкона.