Точно по пладне слязоха по стълбите на кметството заедно, хванати под ръка, с пребледнели лица.
— Adiós, señor — каза кметът зад тях. — Señora.
Спряха на площада. Тълпата продължаваше да зяпа и да сочи кръвта.
— Ще те викат ли пак? — попита Сюзън.
— Не, повторихме хиляда пъти всички подробности. Беше злополука. Изгубих контрол над колата. Поплаках им. Бог ми е свидетел, трябваше да се разтоваря някак. А и наистина ми се плачеше. Хич не ми се искаше да го убивам. Никога през живота си не съм искал подобно нещо.
— Няма ли да те съдят?
— Споменаха нещо такова, но се размина. Бях по-бърз с приказките. Вярват ми. Било е злополука. Всичко приключи.
— Сега къде ще идем? В Мексико Сити? Или в Уруапан?
— Колата е в сервиза. Ще я оправят до четири следобед. После се махаме оттук.
— Няма ли да ни преследват? Мислиш ли, че Симс е работил сам?
— Не зная. Мисля, че все пак ще имаме известна преднина. Докато приближаваха хотела, от него излязоха кинаджиите — господин Мелтън забърза към тях, мръщеше се.
— Хей, чух за станалото. Лоша работа. Всичко наред ли е вече? Искате ли да се разсеете? Ще снимаме нагоре по улицата. Ако искате да гледате, добре сте дошли. Хайде, за ваше добро е.
Отидоха.
Стояха на паважа, докато монтираха камерата. Сюзън гледаше пътя, който водеше надолу и надалеч към магистралата за Акапулко и морето, минаваща край пирамиди, руини и малки кирпичени градчета с жълти стени, сини стени, виолетови стени и пламтящи цветя. Ще поемем по пътищата, помисли си тя. Ще пътуваме сред тълпи, по пазари, в хотели, ще подкупваме полицаи да ни държат под око, ще заключваме два пъти и винаги ще бъдем сред хора, никога вече няма да оставаме сами, винаги ще се боим да не би поредният изпречил ни се да е някой друг Симс. Никога няма да разберем дали сме успели да измамим Търсачите и да им се изплъзнем. И винаги някъде напред в Бъдещето ще чакат да ни върнат, ще чакат да ни изгорят с бомбите си и да ни разкапят с болестите си, полицаите им ще ни заповядват да лягаме на земята, да се въртим, да скачаме по команда! И тъй ще продължаваме да тичаме през леса и никога вече няма да можем да спрем или да спим спокойно до края на живота си.
Събра се тълпа да гледа как се снима филм. Сюзън пък гледаше тълпата и улиците.
— Нещо подозрително ли забеляза?
— Не. Колко е часът?
— Три. Колата би трябвало да е почти готова.
Пробните снимки завършиха в четири без петнайсет. Всички тръгнаха обратно към хотела, разговаряха. Уилям се отби в гаража.
— Колата ще е готова в шест — каза, когато се върна. Изглеждаше разтревожен.
— Но не по-късно, нали?
— Ще е готова, не се безпокой.
Във фоайето се огледаха за други самотни пътници, за хора като господин Симс, хора с нови прически и прекалено много цигарен дим и миризма на одеколон около тях. Помещението обаче бе празно.
— Е, изкарахме дълъг и тежък ден — каза господин Мелтън, докато се канеше да се качи нагоре по стълбите. — Някой да иска да го завърши подобаващо? Какво ще кажете, приятели? Мартини? Бира?
— Става.
Цялата тълпа се натика в стаята на господин Мелтън и купонът започна.
— Следи времето — каза Уилям.
Времето, помисли си Сюзън. Де да имаха време. Как само й се искаше да седи през целия ярък октомврийски ден на площада без никакви грижи и вълнения, да усеща слънцето по лицето и ръцете си, да седи със затворени очи, да се усмихва на топлината и да не помръдва. Просто да спи под мексиканското слънце, да спи топло, спокойно, лениво и щастливо, ден след ден…
Господин Мелтън отвори шампанското.
— За една прекрасна дама, достойна за всеки филм — обърна се той към Сюзън и вдигна чашата си. — Може и да ви снимам пробно.
Тя се разсмя.
— Сериозно говоря — каза Мелтън. — Много сте красива. Мога да ви направя филмова звезда.
— И да ме вземете в Холивуд ли? — възкликна Сюзън.
— Естествено. Ще се разкараме от гадното Мексико!
Сюзън хвърли поглед към Уилям. Той вдигна вежда и кимна. Промяна на обстановката, дрехите, мястото, може би дори и на името; пък и щяха да пътуват заедно с осем души — достатъчно добра защита срещу намеса от страна на Бъдещето.
— Звучи чудесно — каза Сюзън.
Шампанското леко я бе хванало. Следобедът се изнизваше; купонът кипеше около нея. Чувстваше се в безопасност, добре, изпълнена с живот и наистина щастлива за първи път от много години.
— За какъв филм ще е подходяща жена ми? — попита Уилям и отново напълни чашата си.
Мелтън погледна преценяващо Сюзън. Останалите спряха да се смеят и наостриха уши.
— Ами, бих искал да заснема някакъв съспенс — каза Мелтън. — Историята на съпруг и съпруга. Като вас двамата.