Тал не можеше да възрази. Първо, беше съгласен, второ — говореше с краля.
— Всяко учене започва с подражание, ваше величество.
— Правилно. Какво ще кажете за идната седмица?
— По всяко време, когато пожелаете, ваше величество.
— Да речем, преди обед. Забелязал съм, че умът е по-остър сутрин, отколкото следобед. — Обърна се към съпругата си и добави: — Но моят ум е остър по всяко време на деня, нали, скъпа?
Кралицата се усмихна и го потупа нежно по ръката.
— Вие сте мъж с много остър ум, милорд… понякога. Кралят се изсмя и Тал също неволно се усмихна. Крал Карол Ролдемски бе единственият монарх, когото бе срещал, но се съмняваше, че другите притежават неговата сърдечна самоирония.
— Да си доведа ли противник, ваше величество? — Знаеше, че всеки ученик от Двора на майсторите и повечето инструктори с радост ще приемат възможността да посетят кралския двор и да спечелят кралското благоразположение.
— Разполагаме с изобилие от добри фехтовачи в двореца, скуайър — отвърна кралят. — Просто заповядайте в уговорения час.
— Да, ваше величество — каза с поклон Тал, прие, че са го освободили, и се оттегли.
Забеляза, че някои гости вече излизат, и реши, че и той може да си тръгне. Чу обаче зад себе си познат глас:
— Скуайър, отделете ми един момент, моля. Тал отвърна, без да се обръща:
— Старши полицай! Каква неочаквана изненада! Старши полицай Денис Дроган се приближи и застана пред него. Усмихна се и кимна.
— Радвам се да ви видя, скуайър.
— Какво ви води тук? — попита Тал.
Денис, мъж на средна възраст, широкоплещест, имаше глава, която изглеждаше съвършено кръгла. Поддържаше косата си късо подстригана и като че ли държеше на ефекта от това, защото то подчертаваше лявото му ухо, отхапано наполовина при някаква свада в младостта му. Носът му изглеждаше все едно е чупен многократно. Тал знаеше що за тип е — заядлив, корав и опасен мъж. Да не говорим, че бе олицетворението на закона в града.
Дроган се усмихна.
— Чичо ми все още е дворцов служител, което формално ме прави член на кралския двор.
— Ах, да, разбира се. Все пак какво ви води тук? Дроган отпусна ръка на рамото му и го поведе към изхода.
— Вие, скуайър.
— Аз? — Тал влезе в стъпка. — И защо?
— Защото някои хора имат досадния навик да умират, когато сте в града. Помислих си, че няма да е зле да поговоря с вас, преди отново да започнем да събираме трупове.
Тал изобщо не се опита да се прави на невинен. Всъщност беше искрено огорчен.
— Денис, с теб така и не станахме приятели, но бяхме добри познати. Знаеш, че във всеки случай някой се оказваше мъртъв, защото моят живот бе застрашен. Какво да направя? Да си стоя и да кажа: „О, ако взема да се защитя, старши полицаят току-виж се притеснил! Я по-добре да се оставя да ме убият!“ Хватката на рамото на Тал стана малко по-силна, колкото за лек намек.
— О, не, в никакъв случай. Ако животът ти е в опасност, защитавай се. Просто те съветвам да се постараеш за известно време животът ти да не се оказва в опасност.
Развеселен и в същото време подразнен, Тал отвърна:
— Ще направя каквото мога.
— Само това исках да те помоля.
Тал се измъкна от месестата длан на старши полицая и излезе от двореца. Гостите отвън чакаха каляските си, но той си проправи път през тълпата, излезе през портата за пешеходци и закрачи по широката улица.
— Добър вечер, Тал. — Гласът беше познат. — Добър вечер, Куинси — отвърна Тал, без да се обръща. Зърнал беше търговеца от Батира сред тълпата в двореца.
— Чудесна вечер е, нали? Тал се разсмя.
— Не ме причакваш извън двореца, за да си говорим за времето, приятел.
— Ами, видях те на излизане, когато те спря старшият. Знаех, че ще дойдеш пеш на приема, вместо да наемеш карета, тъй че просто излязох преди теб и те изчаках.
— Как я караш, Куинси? — попита Тал, загледан в стария си познат под светлината на уличния фенер. Куинси де Касъл беше над тридесет и вече оплешивяваше. Лицето му беше невзрачно, ако се изключеха очите му, може би най-проницателните очи, които Тал бе виждал. Беше облечен модно, но не и екстравагантно: къс жакет с въгленочерен цвят и панталони в същия тон, затъкнати във високи до коленете ботуши. Тал знаеше, че това е последната мода в Островното кралство, както и миналогодишната тук, в Ролдем.
— Нормално.
— Наскоро си се върнал от Кралството, виждам. Тръгнаха по улицата.
— Облеклото, да. Тъкмо пристигнах и нямах време да си поръчам нови дрехи. А и цялото това робуване на модата ми изглежда много… непродуктивно. Ако някой ме мисли за по-долен, защото се нося по миналогодишната мода, негова си работа. Това само ми носи предимства, ако се пазарим.