— Не съм сигурен, че…
— Това е малък дракон — поясни Тал. — Много бърз, много зъл и много опасен… но малък… за дракон.
Лейди Наталия ги изгледа един по един, след което се усмихна заедно с Тал на явното притеснение, изписано на лицата на другите двама.
— Виждали ли сте такъв звяр, скуайър?
— Веднъж — отвърна Тал. — В планините, когато бях момче. — Пропусна да спомене, че въпросните планини бяха близо до Оласко.
Херцогът пак го погледна през рамо, докато излизаха през дворцовата порта и възвиха нагоре по стръмната улица, която щеше да ги изведе на север от града.
— Как бихте ловували този дракон, скуайър? Тал се усмихна.
— Не бих, ваша светлост. Не повече, отколкото да търся горски пожар или приливна вълна. Но ако се наложи, има два начина.
— Нима? Продължете.
— Заграждате овце или сърни на някое високо плато, да се вижда добре. Разполагате стрелци наблизо и щом кацне, стреляте, докато не издъхне.
— Не изглежда много забавно — отбеляза лейди Наталия.
— Изобщо не е — съгласи се Тал. — Повечето пъти целта е да убиеш крадлив хищник и да опазиш стадата, не е забавление.
— Кой е другият начин? — попита херцогът.
— Намираш леговището му. Малките дракони обичат плитки пещери или дълбоки скални заслони. Според дядо ми… — Тал спря. За първи път от цяла вечност се бе озовал на ръба да излезе от ролята си. Насила натика Нокът на сребърния ястреб дълбоко в ума си и продължи: — … той чул това от един хатадийски планинец в планините на Ябон, виверните не обичат да влизат дълбоко под земята като истинските дракони.
— Значи намираш леговището му, и после какво? — попита барон Майкъл.
— Изкарваш го. Поставяш мрежи на входа на пещерата, ако можеш, дебели въжета, всичко, което може да го забави на излизане. Държиш в готовност горящи главни и дълги копия, по десет-дванайсет стъпки. Пронизваш го, докато излиза, и чакаш да умре.
— Някой свалял ли е виверн с лък? — попита херцогът. Тал се засмя.
— Само ако има още двайсетина стрелци наоколо.
— Нито една жизненоважна точка? Бързо убийство? — попита херцог Каспар.
— Никаква, доколкото съм чувал — отвърна Тал. Усети, че започва да прилича на експерт, и бързо добави: — Но това още не означава, че не съществува, ваша светлост. Мисля, че дядо ми просто се е опитвал да ми обясни колко са опасни.
— Струва ми се, че е успял — каза Майкъл. Разговорът по темата за лова продължи. След около час вече бяха извън града, сред ниски хълмове, осеяни с малки имения и ферми.
— Следобед ще стигнем границата на Кралския ловен резерват — каза херцогът. — Кралят благоволи да ни разреши да ловуваме там.
Това отговори на въпроса на Тал как може да съществува едър дивеч толкова близо до града.
— Ваша светлост — попита барон Юживни, — резерватът не се ли простира на няколкостотин мили?
— Няма да го обикаляме целия — отвърна със смях Каспар. — Само по-интересните кътчета.
Яздеха по главния търговски маршрут към северните провинции, но когато той зави на запад, хванаха по-малък път на североизток. Към обед спряха да похапнат и конете да си починат. Тал бе впечатлен колко бързо слугите разпънаха малкия павилион и от хитроумните сгъваеми столове, направени от платно и дърво, тъй че херцогът и гостите му да могат да отдъхнат удобно. За вечеря спряха на малка ливада; няколко млекодайни крави пасяха в единия й край.
Разговорът се насочи към придворните клюки, тъй като херцогът не беше стъпвал в Ролдем почти толкова дълго, колкото и Тал, Наталия — още по-дълго. Двамата барони дадоха да се разбере ясно, че виждат в по-младата сестра на херцога потенциално изгоден брак, и вниманието им непрекъснато бе съсредоточено върху нея. Наталия не само беше умна и красива, но беше и мост към властта. Оласко можеше и да е малко херцогство в сравнение с огромните пространства на Островите или Кеш, но все пак бе доста влиятелно, отстъпваше в региона единствено на Ролдем.
След вечерята херцог Каспар каза:
— Да се поразходим, млади Хокинс.
Тал кимна и стана, а херцогът махна на двамата барони.
— Вие си останете, господа. Забавлявайте сестра ми. След като се отдалечиха на няколко разтега от павилиона, херцогът заговори:
— И тъй, млади Хокинс, отделихте ли време да обмислите предложението за служба, което ви направих след Турнира на шампионите?
— Често казано, да, ваша светлост. Много съм поласкан, приемам го като висока чест дори, но всъщност предпочитам да съм самостоятелен.
— Интересно — каза херцогът; тъкмо бяха наближили няколко дървета. — Извинете ме, моля, докато се облекча.
Херцогът безцеремонно развърза връзките на брича си и застана с гръб към скуайъра. След като свърши, каза: