Загледана отгоре, реещата се птица видя, че сред гъстата навалица се движи друг мъж — в успоредна посока и със същата скорост като младия благородник.
Птицата закръжи и видя втория мъж, висок и чернокос, движеше се като хищник, не изпускаше от погледа си другия, но се прикриваше зад минувачите; провираше се през тълпата без усилие, без да изостава, но и без да се доближава толкова, че да го разкрият.
Младият благородник беше светлокож, но загорял от слънцето, сините му очи примижаваха към предобедния слънчев блясък. В Ролдем цареше късно лято и сутрешните мъгли бяха избягали, прогонени от жаркото предобедно слънце, за да отстъпят на ярко синьо небе и на жегата, поносима все пак при лекия полъх откъм морето. Докато вървеше бавно нагоре по хълма от пристанището, благородникът си свирукаше някаква мелодия и търсеше с очи старата си квартира, тристайното жилище над дома на лихваря. Знаеше, че го следят, защото бе един от най-добрите ловци на света.
Нокът на сребърния ястреб, последният оросин, слуга на Конклава на сенките, се беше завърнал в Ролдем. Тук той беше Талвин Хокинс — далечен братовчед на лорд Селжан Хокинс, барон от принцовия двор в Крондор. Титлата му беше скуайър на Морган Ривър и Белкасъл, баронет на Силвърлейк — имения, не произвеждащи почти никакъв приход — и беше васал на барона на Илит; бивш рицар-лейтенант под командата на херцога на Ябон, Тал Хокинс беше младеж с приличен сан и нищожно богатство.
Почти две години Хокинс бе отсъствал от сцената на своя най-значителен обществен триумф, спечелването на турнира в Двора на майсторите, с което си бе извоювал титлата на най-велик фехтовач на света. С неприсъщ за младостта си цинизъм той се стараеше да държи илюзията за превъзходство в перспектива — беше се доказал като най-добрия сред няколкото стотин участници, дошли за състезанието в Ролдем, ала съвсем не беше убеден, че е най-добрият на света. Не хранеше никакво съмнение, че все ще се намери някой войник на далечно бойно поле или наемник на конен патрул някъде, който би могъл да го накълца за стръв за риба. Но за щастие такива хора не бяха дошли на турнира.
За един кратък миг Тал се зачуди дали съдбата ще му позволи да се върне в Ролдем след три години, за да защити шампионската си титла. Беше само на двадесет и три, тъй че само някакви особени обстоятелства можеха да му попречат да се яви на състезанието. Надяваше се все пак турнирът да е по-малко драматичен от последния. Двама души бяха загинали от сабята му в двубоите — много рядък изход, обикновено достоен за съжаление. При все това Тал не бе изпитал никакво съжаление, тъй като единият от загиналите бе виновен за унищожението на народа му, а другият беше професионален убиец, пратен да му отнеме живота. Спомените за тези двамата насочиха мисълта му към сегашния му преследвач. Той също се беше качил в Саладор, но бе успял да избегне прекия контакт с него на борда на малкия кораб, въпреки че бяха прекарали в открито море почти две седмици.
Птицата в небето направи кръг, след това се понесе нагоре, изплющя с криле, изпънала надолу ноктестите си крака и разперила опашка на ветрило, готова сякаш да връхлети върху плячка. И извести присъствието си с характерния си крясък.
Чул познатия писък, Нокът погледна нагоре и се поколеба за миг, защото птицата бе сребърен ястреб. Беше неговият духовен наставник. Тъкмо ястребът му бе дал прословутия остър взор. За миг Нокът се представи, че вижда очите на ястреба и чува поздрава му. След това птицата направи последен кръг и отлетя.
— Видяхте ли? — попита един носач наблизо. — Изобщо не бях виждал птица да прави това.
— Просто ястреб — сви рамене Тал.
— Не съм виждал ястреб с такъв цвят, най-малкото тук — отвърна носачът и хвърли поглед натам, където допреди малко кръжеше птицата, а после отново помъкна товара си. Тал кимна зад гърба му и отново се вля в тълпата. Сребърният ястреб обитаваше родната му земя далече отвъд огромното Море на кралствата и доколко той знаеше, не се срещаше в Ролдем. Изпита безпокойство, този път много по-силно, отколкото заради присъствието на преследващия го от Саладор непознат. Толкова от дълго се бе потопил в ролята на Тал Хокинс, че бе забравил истинската си самоличност. Навярно птицата бе предупреждение.
Бързо отхвърли тази тревожна мисъл — появата на птицата можеше да е само най-обикновено съвпадение. Макар и все още оросин по душа, Тал бе принуден да изостави обичаите и вярванията на своя народ. Все още пазеше сърцевината си — Нокът на сребърния ястреб, момче, изковано в пещта на родната си история и култура. Но след това съдбата и учението на чуждоземци го бяха изваяли и оформили така, че понякога оросинското момче изглеждаше само много далечен и смътен спомен.