Тал вървеше бавно. Пъстри дюкяни започнаха да излагат на показ модни стоки, щом навлезе в по-заможната част на града. Стараеше се да живее на подходящото ниво, за да убеди всички, че е благородник със скромни средства. Беше достатъчно чаровен и достатъчно успял като шампион на Двора на майсторите, за да си осигури покани, каквито можеше да предложи най-отбраното ролдемско общество, ала все още му предстоеше да устрои своя галаприем.
Стигна до дома на лихваря и си помисли кисело, че би могъл да събере неколцина приятели в скромната си квартира, но не и всички, към които имаше социален дълг. Почука и влезе.
В кабинета на Костас Зенваноус имаше само малък тезгях, с малко пространство пред него, където да застане човек. Хитроумно устройство на панти позволяваше тезгяхът вечер да се вдига. На три стъпки зад тезгяха мънистена завеса разделяше помещението. Тал знаеше, че зад завесата се намира дневната на семейството на Зенваноус. Зад нея бяха кухнята, спалните и изходът към задния двор.
Появи се хубаво момиче и лицето му грейна в усмивка.
— Скуайър! Колко чудесно, че ви виждам отново!
Света Зенваноус беше чаровно седемнайсетгодишно момиче, когато Тал я видя за последен път. Двете изтекли години бяха превърнали миловидното девойче в разцъфтяла красавица. Имаше бяла като лилия кожа с лека розовина по високите скули и очи с цвят на метличина, всичко това — увенчано с толкова черна коса, че блестеше в синьо, щом я погалеха слънчевите лъчи. Слабичкото й преди тяло също беше съзряло, забеляза Тал, докато отвръщаше на усмивката й.
— Милейди — поздрави я с лек поклон.
Тя се изчерви както винаги, щом се озовеше в компанията на прочутия Тал Хокинс. Тал поддържаше флирта до минимум, само колкото да достави радост на момичето, но не и да си докара сериозни проблеми, особено с бащата. Бащата не представляваше пряка заплаха, но разполагаше с пари, а с пари можеше да се купят много заплахи. Само след миг се появи и той и Тал както винаги се зачуди как е могъл да създаде толкова хубаво момиче като Света. Костас беше толкова мършав, че изглеждаше почти болнав, макар Тал да знаеше, че това е подвеждащо: Костас беше жизнен и пъргав. Освен това имаше остро око и владееше вещо работата си.
Сега пристъпи бързо между дъщеря си и наемателя и се усмихна.
— Добре дошли, скуайър. Стаите ви са подготвени, както помолихте, и вярвам, че всичко е наред.
— Благодаря ви — отвърна с усмивка Тал. — Моят човек появи ли се?
— Мисля, че да, освен ако горе не се е качил някой натрапник, та да тропа цял ден вчера и тази сутрин. Предполагам все пак, че е Паско; размества мебелите да избърше прахта и да почисти.
Тал кимна.
— А в сметките си редовен ли съм?
Като по магия, лихварят извади отнякъде тефтер и го отвори, кокалестият му пръст пробяга по страницата. Кимна, изсумтя едно „аха“ и отвърна:
— Определено са в ред. Наемът ви е предплатен за следващите три месеца.
Тал беше напуснал островната страна преди близо две години и бе депозирал сума в злато, та лихварят да пази квартирата му в случай, че се върне. Преценил бе, че ако не се върне до две години, ще е мъртъв. Тогава Костас щеше да е в правото си да даде стаите на някой друг.
— Добре. Тогава ще ви оставя да си вършите работата и ще се кача да си почина. Очаквам да се позадържа тук, тъй че в края на трите месеца ми напомнете и ще оставя в аванс още пари.
— Чудесно, скуайър.
Света примига с изящните си дълги клепачи.
— Хубаво е, че се връщате у дома, скуайър.
Тал отвърна на явния флирт с лек поклон и усмивка, едва сдържа внезапния пристъп на смях. Стаите горе бяха толкова негов дом, колкото кралският палат. Свой дом той нямаше. Нямаше поне откакто херцогът на Оласко бе изпратил наемници да унищожат земята на оросините. Доколкото можеше да прецени, беше последният жив представител на своя народ.
Тал излезе, огледа бързо улицата и се увери, че мъжът, който го преследваше от кораба, не се мярка наоколо, качи се по стълбите и спря пред вратата на квартирата си. Не беше заключено. Той влезе вътре и завари навъсен мъж с провиснали мустаци и големи кафяви очи.
— Господарю! Ето ви и вас най-после! — каза Паско. — Не трябваше ли да пристигнете с утринния прилив?
— Трябваше — отвърна Тал и връчи на слугата си куртката и пътната си торба. — Но както става често с подобни неща, редът на приставането бе продиктуван от фактори, за които не съм в течение.