Джон Ъпдайк
Листа
Листата на лозницата пред прозореца ми са смайващо красиви. „Смайващо“, защото след продължителния мрак на самовглъбението, страха и срама, сред които живях, ми изглежда невероятно, че нещата наоколо са красиви и продължават да въздействуват независимо от нашите катастрофи, което е отличителен белег, характерна особеност на Природата. Природата: тази сутрин ясно съзирам, че Природата може да се определи като онова, което съществува без вина. Телата ни са в Природата; обувките ни, връзките за обувките, пластмасовите крайчета на връзките — всичко около нас и относно нас е в Природата и все пак нещо ни раздалечава от нея, подобно на изтласкващия напор на водата, който отделя нозете ни от пясъчното дъно, така избистрено пред погледа ни: накъдрено и блещукащо от сърповидните отломки на стридени черупки.
На една клонка пред прозореца ми кацва синя сойка. За миг телцето й се налива с тежест, както е застанала с раздалечени крачка, обърнала към мен проскубаната си трътка, главата й бдително замръзнала в профил; хищната извивка на човката й е като печат на небето, дето се белее над обгърнатото в мъгла кафеникаво блато. Виждате ли я? Като я зърнах, аз прекъснах нишката на мисълта си, протегнах се през стъклото, улових я и я запечатах на този лист. Отлетя. И все пак няколко реда по-горе тя все още е с „раздалечени крачка“, с „проскубана трътка“, а главата й е „замръзнала бдително“ — чудноват фокус, може би безполезен, но нали си е мой…
Където не са засенчени едно от друго, листата на лозницата са златисти. Плоски листа, те и лъчите поглъщат плоско и превръщат бялата светлина, сбор от цветовете на спектъра и източник на целия живот, в жълтата боичка, с която децата рисуват слънцето. Тук-там при клюмването на стебълцата това дарено сияние става яркооранжево, а зеленото на все още свежите листа (защото зелената багра дълго и упорито се задържа през есента) изсмуква от слънцето тънкожилчеста резеда. Сенките, с които взаимно се шарят тия листа, потрепващи несдържано при повеите на вятъра — той по приятелски измита покрива, отдаден на шумна шетня, — са най-различни и ясно очертани, загатващи безброй варварски изображения на ятагани, копия, зъбци и страховити шлемове. Макар че в цялостното въздействие на тая плетеница няма заплаха. С многобройните си оттенъци на светлина и повей, на завет и простор листата дори ме примамват навън. Очите ми плахо се взират по-надълбоко в плетеницата. Сякаш и аз съм втъкан в нея. Дъбовите листа са яки ръждиви лапи с хищно присвити нокти, брястовите са разрешени перца в нежножълто, смрадликовите — зъбати пламнали лица. Въздигнал съм се в спокойната пламенееща вселена от листа. И все пак нещо ме дърпа надолу, връща ме към съкровения мрак, където вината е слънцето.
Събитията трябва да се подредят. Казали са ми, че съм бил необуздан и сега ми трябва време да съчетая това единодушно впечатление с безусловната правота, в която са облечени собствените ни постъпки, колкото и да ги признаваме за погрешни. А веднъж подредят ли се събитията — да се мотивират действията, да се вземе предвид психологията на актьорите, да се класифицират грешките, да се посочат аномалиите, цялата буйна и нехаеща растителност да се окастри с обяснения и да се вкорени в миналото (и по този начин да се върне на природата) — после какво? Не е ли измамно едно такова връщане. Ще доплуват ли душите ни до пристана на тленността по водите на Времето, ще заспят ли спокойно сред гниещите листа? Не, ние сме застанали на границата на две царства и не можем да нападаме, нито да отстъпваме; само браздата, на която стоим, става по-дълбока.
Помня ясно черния цвят на тази рокля, с която жена ми си отиде, за да поиска развод. Беше кадифена черна тясна рокля с остро деколте и Хелън винаги изглеждаше красива в нея; подчертаваше бледността й. Тази сутрин изглеждаше особено красива, със съвършено бяло уморено лице. И все пак на тялото й, този плод на природата, не му се отразяваше нашето нещастие: видът и жестовете й си оставаха неуместно обичайни. На тръгване ме целуна лекичко и двамата внезапно почувствувахме, че и това заминаване е съпроводено с не по-малко комичност, отколкото другите й пътувания до Бостън — заради концерт или магазините „Бонуит“. Същото тършуване за ключовете на колата, същите загрижени напътствия към невъзмутимата бавачка, същата стойка зад волана: изпънала напред шия, понаклонила глава. А аз, най-сетне разведен, удовлетворен, изучавах децата си като чужд човек, разглеждах къщата си, така както се разглеждат снимки от безвъзвратно отминали дни, а сетне прекосих с кола пременените поля, така както се минава с азбестови дрехи през огън, и отидох при бъдещата си жена с усмивка, макар и през сълзи, зашеметен, но храбър, ала почувствувах с ужас как мракът в мен разцепва кожата ми, за да погълне и двама ни, да удави любовта ни. Светът на природата, където бе живяла нашата любов, престана да съществува. Сърцето ми се затвори. И още не се открехва. Докато пътувах обратно, листата на дърветата ми показваха формите си. Какво повече да разказвам? По телефона повиках жена ми да си дойде — притиснах до гърдите си чернотата на роклята й и се приготвих за страданието.