То не престава да ме навестява. Страданието. Почти всеки ден идва под различна форма — пристига лично, по пощата или по телефона. Щом телефонът звънне, очаквам, че той ще размотае ново кълбо от последствия. Дошъл съм да се скрия в тази виличка, но дори тук има телефон и стържещите и скърцащи звуци на вятъра, на клоните и потайните горски твари са наелектризирани с безмълвие. Всеки миг то може да избухне и смайващата красота на листата пак ще потъне в мрак.
Не ме сдържа; ставам и започвам да снова из стаята. Един паяк виси във въздуха точно пред очите ми подобно на бяла звездица. Поглеждам към тавана и не мога да видя къде е закачена нишката му. Таванът е с гладка мазилка. Паякът започва да се двоуми. Той долавя някакво огромно чуждо присъствие. Изящните му бели пипалца се изопват предпазливо и внезапно вцепенен, той започва да се върти на невидимата си нишка. Улавям се в чудатата древна поза на баснописеца, който иска да извлече поука от паяка, и отново започвам да мисля за своята личност. Пропъждам тези мисли и старателно насочвам вниманието си към мъничката ясно очертана звезда, многозначително увиснала пред очите ми; неспособен съм да извлека поуката. Аз и паякът населяваме близки, но несъвместими вселени. През бездната усещаме само страх. Телефонът още мълчи. Паякът продължава въртенето си. Вятърът все така раздвижва слънчевата светлина. Докато съм влизал и излизал, внесъл съм няколко сухи листа, полепнали по пода като късчета тъмна хартия.
И какво всъщност са тези листи, ако не листа? Не ги ли изписвам само за да захвърля чрез някаква субективна фотосинтеза вината си в природата, където не съществува вина. Блатото, изопнало се като килим, е нашарено с бледозелени ивици сред нюансите на кафявото: ръждиво, охра, шоколадово, кестеново, а отстрани, където земята се издига над нивото на прилива, вечнозелените папрати сърдито пробождат въздуха. Зад тях се синее хълмче. В този крайбрежен район хълмовете са едва ли не твърде непретенциозни, за да имат и имена. Но аз го виждам; от много месеци насам за пръв път го забелязвам. Прилича ми на дете, вкопчило пръсти в непристъпно висок зид, проточило вратле да види нещо повече от покрива на къщата. Моравата пред прозореца ми е гладка и зелена и листата от младия бряст, които са я поръсили, се сливат с цвета на тревата; спомням си как първата нощ, когато дойдох в тази виличка с мисълта, че изоставям дотогавашния си живот, легнах и прочетох няколко страници от едно старо издание на „Стръкчета трева“, така както човек чете случайно попаднала му книга в наета квартира. Сънят ми бе примка и на пробуждане аз все още бях завладян от книгата, а залятото в светлина небе трепкаше през пооголелите клони на младия бряст, все едно бе нова страница от Уитман, и аз разтворих обятия за света като жена, обзета от страст, зареян, свободен и влюбен, без следа от сянка в душата ми. Това бе красиво пробуждане, но вечерта аз вече бях у дома.
Отчетливите варварски сенки по листата на лозницата вече не са същите. Ъгълът на отражение се е променил. Усещам, че топлината напира на прага и отварям да й сторя път: слънчевите лъчи се просват в нозете ми като покайващ се грешник.