Джон Р. Р. Толкин
Листо от Нигъл
Имало някога един дребен човечец на име Нигъл1, който трябвало да предприеме дълго пътуване. Той не искал да тръгва и дори самата мисъл му се виждала отвратителна, обаче нямало как да се измъкне. Знаел, че все някой ден ще трябва да потегли, но не бързал с приготовленията.
Нигъл бил художник. Той нямал особен успех — донякъде защото имал да прави много други неща. За много от тях си мислел, че са истинска досада, но когато не можел да изклинчи, което (по негово мнение) било прекалено често, ги вършел сравнително добре. Законите в неговата страна били твърде строги. Освен това се намирали и други пречки. От една страна, понякога той просто нищо не правел. От друга, бил по своему мекосърдечен. Знаете какво е да имаш добро сърце: неговото по-често го карало да се чувства неловко, отколкото да свърши нещо; а даже и когато правел нещо, то не му пречело да мърмори, да се ядосва и да ругае (най-вече под нос). Въпреки това мекото сърце му докарвало да свърши доста и най-разнообразни работи вместо неговия съсед, господин Енори2, който бил куц. От време на време, когато дойдели и го помолели, помагал дори на хора, дето живеели по-далеч. Не стига това, ами току се сещал за пътуването си и започвал несръчно да опакова някои неща; в такива случаи не рисувал много-много.
Нигъл имал да довършва много картини; за майсторлъка му повечето били твърде големи и непосилни. Бил от ония художници, дето могат да рисуват по-добре листа, отколкото дървета. Прахосвал много време, за да нарисува едно-единствено листо, опитвайки се да улови формата и лъскавината му и блясъка на капчиците роса по краищата му. Въпреки туй му се искало да нарисува едно цяло дърво, при това хем всичките му листа да бъдат издържани в един и същ стил, хем всичките да са различни.
Имало една картина, която особено го затруднявала. Започнал я с едно духано от вятъра листо: полека-лека то се превърнало в дърво, а дървото започнало да расте, като протягало безброй клонки и пускало най-фантастични корени. Странни птички долитали и кацали на вейките му, така че трябвало и на тях да им се обръща внимание. После около Дървото и зад него, през пролуките между листата и големите клони, започнала да се разкрива някаква местност; мярнала се гора, която плъпнала по земята, и покрити със сняг планини. Нигъл загубил интерес към другите си картини; или пък ги вземал и ги прикрепял към краищата на голямата си картина. Скоро платното станало толкоз голямо, че трябвало да постави стълба; и той започнал да се катери и да слиза по нея, като ту добавял някоя мазка тук, ту изтривал някое късче там. Когато идвали да го търсят, изглеждал достатъчно вежлив, макар да почвал да върти в пръстите си моливите, дето стоели на писалището. Слушал какво му говорят, но през цялото време продължавал да мисли за голямото си платно и за високия сайвант, който вдигнал за него в градината (на мястото на една леха, където по-рано отглеждал домати).
Той все не можел да се избави от добросърдечието си. „Де да бях по-здравомислещ!“ казвал си от време на време, като имал предвид, че би искал чуждите тревоги да не го карат да се чувства неудобно. Така се случило, че дълго време не го обезпокоявали сериозно. „Все пак ще нарисувам картината, истинската ми картина, преди да се наложи да потегля на туй пусто пътешествие“ започнал да говори. Въпреки това обаче взел да разбира, че няма да може да го отлага безкрайно. Картината трябвало да престане да расте и да бъде завършена.
Един ден Нигъл застанал малко по-далеч от картината си и започнал да я преценява с необичайна съсредоточеност и безпристрастие. Все не можел да реши какво всъщност мисли за нея и му се искало да има някой приятел, който да му каже какво да мисли. Всъщност тя му се струвала съвсем незадоволителна и едновременно с това абсолютно възхитителна, единствената истински красива картина на света. В тоя момент най-много му се искало да може да се види как той самият влиза, потупва двойника си по гърба и казва (с очебийна искреност): „Абсолютно великолепна! Напълно ми е ясно какво си се стремял да направиш. Продължавай да работиш и за нищо друго не се безпокой! Ние ще ти уредим държавна пенсия, така че да нямаш нужда от нищо.“
Само че никаква държавна пенсия нямало. Затова пък разбрал нещо: за да завърши картината, дори и при сегашните й размери, била нужна доста голяма концентрация, доста работа, яка и без прекъсване. Навил си ръкавите и започнал да се концентрира. Опитал се няколко дни да не се тревожи за други неща. После обаче го връхлетяла ужасна поредица от спънки. Разни предмети у дома започнали да се развалят; наложило се да иде в града и да участва в съдебно жури; един не дотам близък приятел се разболял; господин Енори се тръшнал от лумбаго; а посетителите идвали един след друг. Било пролет и те искали да изпият даром чаша чай сред природата: Нигъл живеел в уютна малка къща, на цели мили от града. Ругаел ги наум, ала не можел да отрече, че самият той ги е поканил — по-рано, през зимата, когато и не помислял, че да обиколиш магазините и да изпиеш някой чай с познатите си в града е „спънка“. Опитал се да стане коравосърдечен, но не успял. За много неща не можел да събере нахалство да каже „не“, независимо дали ги смятал за свои задължения или не; а имало и много други, които пък бил принуден да прави, независимо от това какво си мисли за тях. Някои от гостите му намеквали, че градината е доста занемарена и че току-виж го посетял някой инспектор. Разбира се, само малцина знаели за картината му, но даже и да знаели, едва ли щели да се държат по-различно. Съмнявам се, че те биха си помислили, че има особено значение. Предполагам, че картината всъщност не била много добра, макар да може да е имало някои сполучливи места. Във всеки случай Дървото било необикновено. Съвсем уникално по своему. Същото важало и за Нигъл, макар той също да бил много обикновен и доста глуповат човечец.
1
Името отговаря на характера на героя; на английски niggle означава губя си времето с незначителни неща, суетя се. — Бел. пр.
2
В оригинала е Parish, което означава енория, а също така съдържа идеята за подхвърлено дете, сираче, или, по-общо казано, за човек, за когото трябва да се грижат. — Бел. пр.