— Но аз не мога… — Нигъл не казал нищо повече, понеже в същия момент влязъл още един човек. Той много приличал на Инспектора, почти като двойник: висок и целия облечен в черно.
— Хайде! — рекъл той. — Аз съм Шофьорът.
Нигъл се запрепъвал надолу по стълбата. Треската му като че ли пак се връщала и главата му се въртяла; чувствал се целият студен.
— Шофьор? Шофьор? — затракал със зъби той. — Шофьор на какво?
— На теб и на колата ти — казал мъжът. — Колата е заявена отдавна. Най-накрая пристигна. Чака те. Нали знаеш, днес тръгваш на своето пътешествие.
— Незабавно! — рекъл Инспекторът. — Ще трябва да тръгнете, но не е добре да започнете пътуването си, като оставите работите си недовършени. Все пак сега можем поне да използваме за нещо това платно.
— О, Боже! — казал бедният Нигъл и започнал да плаче. — И тя не е, тя не е даже свършена!
— Не е свършена? — попитал Шофьорът. — Е, с нея е свършено, поне що се отнася до теб, във всеки случай. Тръгвай!
Нигъл тихомълком тръгнал. Шофьорът не му дал време да опакова нещата си, като казал, че той трябвало да го стори предварително и че ще изпуснат влака; така че на Нигъл не му останало да направи нищо друго, освен да грабне една малка чантичка от хола. После открил, че в нея имало само една кутия с бои и едно малко блокче със собствените му скици: нито храна, нито дрехи. Хванали влака без проблеми. Нигъл се чувствал много уморен и сънлив; почти не съзнавал какво става, когато го натикали в купето му. Хич не го било еня: бил забравил къде щял да ходи и за какво отивал там. Влакът почти веднага влязъл в един тъмен тунел.
Нигъл се събудил на една много голяма, мрачна гара. По перона вървял един Шафнер и викал, но викал не името на гарата, а викал Нигъл!
Нигъл набързо излязъл и видял, че е забравил малката си чанта. Обърнал се, ала влакът вече бил заминал.
— А, ето те и теб! — рекъл Шафнерът. — Оттук! Какво! Никакъв багаж! Ще трябва да идеш в Приюта.
Нигъл се почувствал много зле и припаднал на перона. Сложили го в една линейка и го откарали в Амбулаторията на Приюта.
Лечението съвсем не му се понравило. Лекарството, дето му давали, било горчиво. Длъжностните лица и обслужващият персонал били недружелюбни, мълчаливи и стриктни; и никога не виждал някой друг, освен един много строг лекар, който от време на време го посещавал. Приличало повече на затвор, отколкото на болница. Трябвало да работи здравата и то в определени часове: копане, дърводелство и боядисване на голи дъски с един-единствен цвят боя. Никога не му позволявали да излезе навън, а всички прозорци гледали навътре. Държали го часове наред на тъмно, както казвали „за да помисли малко“. Загубил представа за времето. Дори не започнал да се чувства по-добре, поне ако може да се съди по това дали изпитва каквото и да е удоволствие като прави нещо. Не изпитвал — дори и когато си лягал да спи.
Отначало, през първото столетие (просто предавам усещането му) бил склонен безцелно да се тревожи за миналото. Както лежал в тъмното, все си повтарял: „Де да се бях отбил у Енори още първата сутрин, след като задуха силният вятър. Мислех си го. Щеше да е лесно да се закрепят първите разклатени керемиди. Тогава госпожа Енори можеше изобщо да не простине. Тогава аз също нямаше да се простудя. Тогава щях да имам още една седмица.“ Обаче след някое време той забравил за какво искал да е разполагал с още една седмица. След туй, ако изобщо се тревожел за нещо, то било за работата си в болницата. Започнал да я планира, да мисли колко бързо ще успее да оправи онази дъска да не скърца или да закачи отново вратата, или да поправи крака на масата. Сигурно наистина бил станал доста полезен, макар и никой да не му го казал ни веднъж. Естествено това не би могло да бъде единствената причина да държат бедния човечец толкова дълго. Може би чакали да се пооправи, като преценявали „оправянето“ по някакви си техни странни медицински стандарти.
Както и да е, бедният Нигъл не получавал никакво удоволствие от живота или поне не онова, което бил свикнал да смята за удоволствие. Определено не му било забавно. Иначе не може да се отрече, че започнал да изпитва чувство на… е, на задоволство: като няма риба и ракът е риба. Можел да подхване работа в мига, в който звъннел един звънец, и веднага да я остави, щом звъннел следващият — акуратно и напълно готова да бъде продължена, когато му дойде времето. Сега започвал да свършва доста неща през деня; приключвал дребните нещица съвсем спретнато. Нямал никакво „време за себе си“ (като се изключи самотата в спалното му помещение), но въпреки туй започнал да става господар на времето си; започнал да разбира какво точно би могъл да направи с него. Не изпитвал никакво притеснение. Сега бил по-спокоен вътрешно и през времето за почивка наистина можел да си почине.