Настъпила тишина. Сетне Първият глас проговорил на Нигъл съвсем отблизо. „Ти слушаше“ рекъл.
— Да — отвърнал Нигъл.
— Е, какво имаш да кажеш?
— Можете ли да ми кажете за Енори? — попитал Нигъл. — Бих искал пак да го видя. Надявам се да не е много болен. Можете ли да излекувате крака му? Той ужасно го болеше. И, моля ви, не се безпокойте за него и за мен. Той беше много добър съсед и ми продаваше много евтино прекрасни домати, с което ми спестяваше сума ти време.
— Така ли? — рекъл Първият глас. — Радвам се да го чуя.
Последвала нова тишина. Нигъл чул отдалечаващите се Гласове. „Добре, съгласен съм“ — чул той да казва в далечината Първият глас. "Да отива на следващия етап. Щом искаш, утре.
Нигъл се събудил и открил, че щорите са вдигнати и малката му стаичка е залята от слънчевата светлина. Станал и видял че вместо болничната му униформа са му приготвени някакви удобни дрехи. След закуска докторът се погрижил за разранените му ръце, като ги намазал с някакъв мехлем, който мигом ги изцерил. Дал на Нигъл няколко добри съвета и бутилка тонизираща напитка (в случай че му потрябва). Към средата на сутринта дали на Нигъл една бисквита и чаша вино, а после му връчили и един билет.
— Сега можеш да идеш на гарата — рекъл лекарят. — Шафнерът ще се погрижи за теб. Довиждане.
Нигъл се измъкнал през главната врата и малко примигнал. Слънцето било много ярко. Освен това той очаквал да излезе в някой голям град, който да съответства на големината на гарата, обаче не станало тъй. Бил на върха на един хълм — голям, гол, брулен от остър свеж вятър. Наоколо нямало никой. В подножието на хълма видял светещия покрив на гарата.
Тръгнал живо, но без да се разбързва, надолу към гарата. Шафнерът веднага го забелязал.
— Оттук! — казал и повел Нигъл към една странична линия, на която стоял много приятен малък крайградски влак: един пътнически вагон и малък локомотив — и двата много бляскави, чисти и прясно боядисани. Изглеждало като че ли това ще е първото им пътуване. Дори линията пред локомотива изглеждала нова: релсите светели, релсовите подложки били боядисани в зелено, а от топлото слънце траверсите издавали прелестна миризма на свеж катран. Вагонът бил празен.
— Къде отива този влак, Шафнер? — попитал Нигъл.
— Мисля, че все още не са наименовали мястото — казал Шафнерът. — На теб обаче ще ти хареса — и затворил вратата.
Влакът веднага потеглил. Нигъл се облегнал назад на седалката. Малкият локомотив запуфкал по един дълбок изкоп с високи зелени насипи, прихлупен от синьо небе. Не след дълго изсвирил, включил спирачките и влакът спрял. Нямало ни гара, ни надпис, само няколко стъпала нагоре по зеления откос. В края на стълбите в подрязания жив плет имало портичка. До нея стоял неговият велосипед; най-малкото приличал на неговия и към рамката била завързана жълта табелка с големи черни букви, изписващи НИГЪЛ.
Нигъл бутнал портичката, скочил на велосипеда и се понесъл бързо надолу по хълма под пролетното слънце. Не след дълго открил, че пътечката, по която бил тръгнал, е изчезнала и че велосипедът се търкаля по невероятната трева. Тя била зелена и гъста; въпреки това той виждал всяко отделно стръкче. Струвало му се, че си спомня да е виждал или сънувал нейде тази тревиста площ. Гънките на местността му били някакси познати. Да: наклонът постепенно намалявал, както би трябвало да бъде, и ето че сега, разбира се, земята започвала пак да се издига. Между него и слънцето се изпречила огромна зелена сянка. Нигъл погледнал нагоре и паднал от велосипеда.
Пред него стояло Дървото, неговото Дърво, съвсем завършено. Естествено, ако може да се каже така за едно Дърво, което било живо, с разпукващи се листа и клони, дето растат и се извиват на вятъра — вятъра, който Нигъл тъй често усещал или предугаждал и тъй често не успявал да улови. Той се втрещил в Дървото, бавно вдигнал ръце и широко ги разперил.
— Това е дар! — рекъл. Имал предвид изкуството си, а също и резултата, обаче употребил думата съвсем буквално.
Продължил да гледа Дървото. Всички листа, над които някога се бил трудил, си били на мястото — по-скоро както си ги представял, отколкото както ги бил нарисувал; а имало и други, дето били само напъпили в ума му, и още много, които биха могли да напъпят, стига да бил имал време. На тях не било написано нищо, те си били просто едни прелестни листа, и все пак били датирани ясно като календар. Някои от най-красивите — и най-характерните, най-добрите образци от стила на Нигъл — изглеждали сякаш са били произведени в сътрудничество с господин Енори: просто нямало как да се каже другояче.