Намерили Извора в сърцето на Гората; Нигъл си го бил представил само веднъж преди много време, но така и не го нарисувал. Сега разбрал, че той пълни езерото, което проблясва в далечината, и подхранва всичко, което расте в околността. Капките правели водата стипчива или, по-точно, горчива, но освежителна, и освен това тя прояснявала главата. След като пийнели от нея, си почивали поотделно, а после ставали отново и нещата тръгвали радостно. В такива случаи Нигъл измислял чудесни нови цветя и растения, а Енори винаги знаел как точно да ги посади и къде ще се хванат най-добре. Много преди тонизиращите напитки да привършат, те престанали да се нуждаят от тях. Енори престанал да куца.
Колкото повече наближавал краят на тяхната работа, толкова повече време отделяли за разходки и наблюдаване: на дърветата и цветята, на светлините и очертанията, на особеностите на терена. Понякога запявали заедно; обаче Нигъл открил, че започва все по-често да обръща поглед към Планините.
Дошъл мигът, когато къщата в долчинката, градината, тревата, гората, езерото и цялата местност били почти завършени както си му е редът. Голямото дърво било напълно разцъфнало.
— Тази вечер ще привършим — казал един ден Енори. — Сетне ще идем на една наистина дълга разходка.
На следващия ден потеглили и вървели, докато стигнали чак до Края. Той, разбира се, не се виждал: нямало нито гранична бразда, нито ограда, нито стена; ала те разбрали, че са стигнали до пределите на тази местност. Видели един мъж, който приличал на овчар; той вървял към тях надолу по тревистия скат в подножието на Планините.
— Искате ли водач? — попитал. — Искате ли да продължите?
За един миг между Нигъл и Енори паднала сянка, понеже Нигъл знаел, че сега наистина иска да продължи и че (в известен смисъл) е длъжен да продължи; ала Енори не искал да продължи и все още не бил готов да го стори.
— Трябва да изчакам жена си — рекъл Енори на Нигъл. — Иначе ще е самотна. Подразбрах, че ще я изпратят след мен по някое време, когато се приготви и когато аз подготвя нещата за нея. Сега къщата е довършена толкова добре, колкото бихме могли да я направим, но аз бих желал да й я покажа. Предполагам, че тя ще успее да я направи по-хубава, по-уютна. Надявам се, че ще хареса и местността — и се обърнал към овчаря. — Вие водач ли сте? — попитал. — Бихте ли могли да ми кажете името на тази местност?
— Не го ли знаете? — рекъл човекът. — Това е Страната на Нигъл. Това е Картината на Нигъл или поне по-голямата част от нея: една малка частица сега се нарича Градината на Енори.
— Картината на Нигъл! — изумил се Енори. — Мислил ли си ти за всичко туй, Нигъл? Никога не съм знаел, че си толкова талантлив. Защо не ми каза?
— Той се опита да ти каже преди много време — рекъл човекът, — но ти не искаше да видиш. В ония дни той имаше само платно и бои, а ти искаше да си поправиш покрива с тях. Нали затова ти и жена ти говорехте за Безсмислицата на Нигъл или за Онази цапаница.
— Но тогава тя не изглеждаше така, не беше истинска — казал Енори.
— Да, тогава оставяше само мимолетно впечатление — казал мъжът, — но може би щяхте да успеете да го съзрете, ако въобще ви беше хрумнало, че си струва да опитате.
— Аз не ти дадох особена възможност — казал Нигъл. — Никога не се опитах да ти обясня. Наричах те Стария земеровец. Само че какво значение има? Сега вече сме живели и работили заедно. Нещата биха могли да са по-различни, но не биха могли да бъдат по-добри. Както и да е, опасявам се, че ще трябва да продължа. Мисля, че пак ще се срещнем: положително има още много неща, които бихме могли да свършим заедно. Сбогом! — и той горещо стиснал ръката на Енори: една добра, твърда, честна ръка. Обърнал се и погледнал назад за миг. Цветовете на Голямото дърво светели като пламък. Всички птици летели и пеели. После се усмихнал, кимнал на Енори и потеглил с овчаря.
Имал намерение да научи нещо за овцете и планинските пасбища и да погледа едно по-широко небе, и да върви все по-нататък и по-нататък към Планините, все нагоре. Какво е станало зад тях с него, не мога да гадая. Даже малкият Нигъл в стария си дом е успял да съзре Планините в далечината и те са влезли в рамките на неговата картина, ала как изглеждат в действителност и какво лежи зад тях могат да кажат само онези, които са ги изкачили.
— Аз мисля, че той беше един глупав мъник — казал съветникът Томпкинс. — Всъщност негоден за нищо; никаква полза за Обществото.