Серията с героя Пери Родан е колкото показателно, толкова и плашещо явление. Достигнала от 1961 до 1979 год. един тираж от над половин милиард екземпляра, тя е финансово най-успешната, а идейно и нравствено сигурно най-пошлата от всички подобни литературни кичове по света. Пери Родан, великият администратор на галактическата империя, води непрекъснато от жестоки по-жестоки сражения с всякакви другопланетни същества, без в нито едно от стотиците книжлета дори да се споменава защо и в името на какво се водят, по какви причини империята на Родан се чувства заплашена. В замяна на това обаче е достатъчно очевидно разделението на света на свръхчовек, водещ една послушна космическа армия, и низшите другопланетни раси, които са най-малкото слизести и гадни на вид. Вероятно и затова просто трябва да бъдат изтребени от свръхчовека. Така рухналите на Земята немски блянове за велика империя са издигнати на вселенско равнище заедно с недоубитите фашистко-расистки идеи. Пери Родан си остава един толкова очевиден — както го нарича лявата критика във Федералната република — „космически Хитлер“, та съвсем не е случайно, че той не можа да пожъне никакъв успех дори в съседните капиталистически страни.
Появяват се и множество други серии, напомпани с ужаси, и порнография — годишно днес 160–170 заглавия. Дори добрите американски, английски и френски книги се съкращават и обезобразяват, за да бъдат нагодени към облика и формата на сериите, в резултат на което в очите не само на литературната критика и на сериозния писател, но и на що-годе сериозния читател научната фантастика бива окончателно компрометирана, създава й се име на поджанр от най-низшата развлекателна книжнина. И трябва да мине доста време, докато някои по-авторитетни издателства отново поемат риска да издават, встрани от сериите, не в джобен или брошурен формат, а в нормални издания, книги, носещи жанровото определение „фантастика“, но едновременно с това притежаващи художествени качества — защото този тип литература продължава да не е доходна нито за издателя нито за автора.
Пробивът идва чрез Станислав Лем и Рей Бредбъри, чрез Азимов и Кларк, чрез братя Стругацки, чрез останалите най-добри американски и съветски автори, които вече се превеждат в истинския им вид и постепенно формират един все още немногоброен, но задоволителен кръг от образовани и взискателни читатели на фантастиката. А това, разбира се, не може да не окуражи най-после и пишещите на немски автори, а стимулира появата и на нови имена, които в променящата се благоприятно пазарна конюнктура могат най-после да намерят тук и там по някое издателство и за себе си.
Повечето от тези сравнително нови и най-нови имена българският читател ще намери в предлагания му тук антологичен сборник. Сред тях се открояват докторът по кибернетика Херберт В. Франке — днешният „параден кон“ на западногерманската фантастика, както го нарича критиката, и по-младият Волфганг Йешке. Не само като автори, а и като редактори на двете най-авторитетни сега научнофантастични серии на издателствата „Голдман“ и „Хайне“ двамата имат особено големи заслуги за съживяването и новото развитие на сериозната фантастика в тези страни. За съжаление други видни писатели, като Карл Амери или Дитер Хаселблат, трябваше да останат извън антологията, тъй като пишат предимно радиани. Впрочем в немската литература открай време са се писали по-малко разкази в сравнение с другите големи литератури. Присъствието в сборника пък на такива крупни имена като австрийците Франц Кафка, Ерих Фрид или швейцарците Макс Фриш и Фридрих Дюренмат, у които онова, което би могло да бъде наречено „фантастика“, е епизодично, цели, от една страна, да покаже живостта на традицията, а, от друга — по-широкото схващане за границите на фантастиката, налагащо се в наши дни, и вече огромното нейно жанрово и методологично разнообразие.