Иля Илф, Евгений Петров
Литературният трамвай
Жега. Лятно време трудно можеш да съчиниш нещо обемно, многословно, високохудожествено от рода на „Сот“. Тегли те да пишеш по-леки неща, не толкова велики, от сорта на „Мадам Бовари“.
Такава жега е, че не ти се ще да слагаш пръст в литературните рани. Нямаш ищах да критикуваш, да се впускаш в сатирични изблици и обобщения.
Иска ти се да се посмееш. И ако щете, вярвайте, но ти се иска да се посмееш с така наречения утробен смях. Още повече че това вече е официално разрешено и, както се чува, дори се поощрява.
Хем ти се иска, хем не ти стиска. Ами ако не излезе нищо! Колкото и да е, младостта премина, няма го вече оня порив. „Един самотен тънък косъм блести на празната глава“ (Тютчев, струва ми се).
Младостта мина в ужасни препирни. Спорехме безкрайно. Враговете твърдяха, че хуморът е нисък жанр, че е вреден. Ние възразявахме през плач. Отвръщахме, че хуморът е нещо като фитина. В умерени дози може да се дава на напредничавия читател. Лееха се блестящи детски сълзи. Някой се учеше от грешките си (правописните). Друг беше захвърлен някъде.
Сега всичко е наред.
При това е лято, горещо е, скоро няма да има писателски конгрес, а литературният трамвай още не е стигнал до прохладното депо.
Последното качване беше на 23 април.
И в блъсканицата някои хора отново не успяха да се качат във вагона и тичат подир трамвая, като се задъхват и мрънкат:
— Бях пръв на опашката! Раповците1 не ми даваха да си отворя устата. И сега нова несправедливост!
Както става в трамвая, в началото пътниците се радват на малкото си щастие. Обменят си впечатления. После лека-полека започва разделението.
— Гаврилович едва не артиса. Добре, че беше Славин, та се качи. Буквално в последния момент. Написа за него статия във „Вечерние новости“.
— Виж ти, нонпарей, а свърши работа.
— Защо и за мене някой не пусне нонпарей.
— Четохте ли Никулин?
— „Време, пространство, движение“ ли? Четох го. Хареса ми. Почнал е да пише досущ като Херцен. Почти „Минало и размисъл“.
— Да, само че с тази разлика, че „миналото“ е налице, а размислите засега изобщо не се забелязват. И после при него през май месец на масата има зряла диня. А през прозореца наднича бяла нощ. Пък дините узряват през август. И това ми било Херцен!
— Не обичам тостовете! Олеша пак не е казал каквото трябва. За Грин твърди, че е умрял последният майстор на фабулата. Не разбирам какво значи това — последният майстор на фабулата. Последният пират — това може. Не, не го е казал точно.
— Слизате ли?
— Да не сте се побъркали! Току-що се качих.
— А пред вас слизат ли?
— Раповците са задръстили изхода. Не искат, и не искат да слязат. А един другар дори е легнал пред вратата. За нищо на света, вика, няма да сляза. А билетът му отдавна вече е невалиден.
— Ама че безобразие! Да спрат трамвая точно на завоя.
— А за Зошченко пак не пишат нищо.
— По-бдително, граждани. Помежду ни се е промъкнал един от малките форми. Докато вие тука спорихте и се блъскахте, той успя да съчини в движение ей такъв приспособленски лозунг вместо стария: „Не пушете, не плюйте.“ Чуйте само. Написал е: „На забраната да се пуши и да се плюе ще отговорим със заема за социалистическото настъпление.“
— Другарю Кирпотин, спрете за миг трамвая. Налага се да изхвърлим един тип.
— Слезте, гражданино. Голяма работа! До ГОМЕЦ2 ще стигнете пеша!
— А за Зошченко пак не пишат нищо.
— Ало, кондукторът, обявете спирка по желание до ГИХЛ3.
— Чудна работа! Че за какво ли им е потрябвал ГИХЛ на писателите? Там не плащат за приетите произведения.
— Но плащат за изгубените. Там дори виси специална обява: „На четни дати се изплащат хонорари за загубени ръкописи.“
— А-а-а!
— Едва издаде първата си книжка, и почнаха да го разпитват:
— Марксист ли сте?
— Не.
— Ами какъв сте тогава?
— Еклектик съм.
Замалко така и да го запишат. Но в това време се дочуха трезви гласове:
— За какво съсипвате човека?
Е, отново го заразпитваха:
— Значи сте еклектик?
— Еклектик съм.
— И смятате, че еклектизмът е нещо хубаво, така ли?
— Че какво му е хубавото!
Тогава записаха: „Еклектик, но отношението му към еклектизма е отрицателно.“
— Все пак тези времена отминаха. А сега, в светлината на решенията…
— А за Зошченко все още не пишат нищо. И преди не пишеха, и сега не пишат. Като че изобщо го няма на този свят.
— Да. И знаете ли — изглежда, този ленинградски автор вече малко се срамува от прекрасния си талант. Дори се обижда, като му кажат, че пак е написал нещо смешно. Сега трябва да му се говори така: „Вие, Михаил Михайлович, по трагическата си дарба сте равни на самия Велик инквизитор…“ Само така донякъде омеква и на тънките му устни се появява осмислено-интелигентна усмивка. Внушават на човека, че хуморът е нисък жанр, недостоен за великата руска литература. А нима той е Великият инквизитор? Та той е писател, а не инквизитор…