IV
Пропада гълъб — въздуха сломява,
възпламенен в разпаления страх,
който езикът обявява
за истинско спасение от грях.
Единствена надежда ни остава
в избора на клада — между много —
там огънят ще ни спаси от огън.
Кой мъките създаде? Любовта.
Любов е неизвестното ни име
на този, що тъка
пламтящата ни риза, нетърпима,
съвсем неотделима от плътта.
Живеем само — дишаме в тревога —
поглъщани от огън или огън.
V
Което наричаме начало, често е краят,
и да стигнеш края, значи да започнеш отначало.
Краят е това, от което тръгваме. И всеки израз
или изречение, което е правдиво (тоест всяка дума там е у дома си
и е на местото си, за да поддържа другите —
естествена връзка между новото и старото,
простата дума — прецизна, но не педантична:
съвършената двойка, която танцува),
всеки израз и всяко изречение е край и начало,
всяко стихотворение е епитафия. И всяко действие
е стъпка към ешафода, към огъня, в гърлото на морето
или към нечетивен камък: и точно оттам започваме.
Ние умираме с умиращите;
виж, те заминават и ни взимат със себе си.
Ние се раждаме с мъртвите:
виж, те се връщат и ни взимат със себе си.
Мигът на розата и мигът на тиса
са еднакво продължителни. Един народ без история
не е свободен от времето, понеже историята е структура
от безвременни мигове. Така, докато гасне светлината,
историята е сега и Англия.
След силуета на тази Любов и гласа на това
Призвание
ние няма да престанем да търсим
и в края на нашето търсене
ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,
и ще познаем мястото за първи път.
През непознатата, запомнена врата,
когато последната земя, неоткрита все още,
е това, което бе в началото;
край извора на дългата река
гласът на скрития водопад
и на децата в ябълковото дърво,
невидими, защото не са били търсени,
но чути, получути, в покоя
между две вълни на морето.
Бързо, хайде, тук, сега, винаги —
в състояние на съвършена простота
(което струва не по-малко от всичко)
и всичко ще бъде добро,
и всеки ред на нещата ще бъде добър,
щом езиците на пламъка са сплетени
в короната — във възела от огън, —
щом огънят и розата станат едно.8
вернуться
8
Цитат от последните песни на „Рай“ на Данте. Розата е символ на живота. Идеята за живота като свещено жертвоприношение е централна в Бхагавадгита. Тя е в хармония с християнската идея за божествената саможертва.