Извън бандата обаче Били имаше дългове заради комар и наркотици, както и врагове от затвора, така че списъкът със заподозрени за полицията в Мерисвил ще е дълъг. Но доколко ще си направят труд наистина да разследват убийството му? Полицията не си даваше много зор, когато ставаше въпрос за бели расисти изнасилвачи и бивши затворници. Ще проверят в бара при Рей, разбира се, и ще чуят за едно азиатско момиче с платиненоруса коса или може би перука. И какво от това? Дори ако детективът, на когото бъде възложен случаят, реши да събере материални улики, в бара Ливия беше докоснала само столчето на чашата си, което дискретно беше изтрила със салфетка, преди да си тръгне. Беше взела чашата със себе си в тоалетната след последното отпиване и я беше почистила с водороден пероксид, в случай че някой реши да вземе ДНК от слюнката на мистериозната жена. Ако Били я беше попитал защо носи чашата в тоалетната, щеше да се усмихне и да му каже, че е чувала много истории как слагат приспивателни хапчета в питиетата на момичетата и после ги изнасилват. Но той не забеляза или не му пукаше. На входа на заведението имаше охранителна камера, но тя внимаваше да държи главата си наведена, докогато минаваше покрай нея. Така или иначе, освен перуката съществуваха гримът, очилата без рецепта, както и фактът, че изглеждаше и се държеше като десет години по-млада от действителните си трийсет години. Не, платиненорусото азиатско момиче ще представлява задънена улица. Работната версия ще бъде, че просто е играла ролята на примамка, изпратена в любимия бар на Били от някой негов враг с цел да го примами в парка, където чакащият съучастник го е издебнал в гръб и го е удушил.
Когато беше сигурна, че няма никакъв шанс Били да се съживи, тя отпусна хватката и се измъкна изпод тялото му. Изправи се и се огледа, готова да си вземе нещата и да побегне, ако е необходимо, но в парка всичко беше неподвижно и тихо. Погледна за момент лицето му, бледо на лунната светлина; очите му се взираха невиждащо покрай нея, а устата му беше отворена в израз на учудване. Тя се усещаше силна. Удовлетворена. Тържествуваща. Жива.
Но беше прекалено рано за чувства.
Трябваше да се фокусира.
Извади салфетките с водороден пероксид от пакета и бързо изтри върховете на пръстите му, като се увери, че достатъчно от течността попадна под ноктите. Просто предпазна мярка, вероятно ненужна, но още беше под въздействието на адреналина от срещата, така че имаше вероятност да я е одраскал някъде, без тя да го усеща. После си обу джапанките, взе раницата и суитшърта и тръгна енергично през парка към бараката за поддръжката му в северозападния ъгъл. Обиколи я, за да се увери, че е сама и никакви тийнейджъри или бездомници не я използват за нощуване, после спря до най-отдалечената ѝ от улицата страна и пак се огледа и ослуша. Нищо.
Сложи раницата на земята, отвори ципа и извади як чувал. Събу джапанките си, после — екипа си за йога, като хирург, свалящ латексовите си ръкавици — отвътре навън, за да сведе до минимум заразяването. Най-накрая махна спортния си сутиен. Сложи го при останалите дрехи, като постоя за момент, и изведнъж усети ласката на лекия вятър и хладния въздух по тялото си.
Не сега. По-късно.
Коленичи и пъхна всичко в чувала, включително перуката и очилата, и го завърза. От раницата извади бельо; после измъкна кожено рокерско облекло, обувки и каска, покриваща цялото лице; както и една чантичка за кръста, съдържаща служебното ѝ оръжие, пистолет „Глок 26“. Облече се, после сложи чувала в раницата, метна я на раменете си и излезе от парка в кварталната улица. В далечината някакво куче излая веднъж и млъкна. Нищо друго не се чуваше.
На кръстовището на четирилентовото шосе тя се скри в сенките, когато две късни коли преминаха покрай нея, а после отново стана тихо. Тя отвори визьора на каската и пресече пътя до паркинга пред мотела, където беше оставила мотоциклета си. Това не беше регистрираният ѝ мотоциклет — тя обичаше своя мотоциклет „Дукати Стрийтфайтър“ повече от всичко, но беше прекалено забележителен и следователно запомнящ се, за да го използва за това, което беше направила тази нощ. Не, в такива нощи тя караше нещо, което сама беше сглобила от части, повечето на „Кавазаки Нинджа 650“. Нинджата беше най-популярната марка наоколо, така че никой нямаше да го забележи. И понеже не го държеше вкъщи, никой нямаше да го свърже с нея.
Стоеше си там, паркиран, където го беше оставила. Тя отключи ключалките на колелата и кормилото, махна кабела, с който го беше завързала за стълба, и облече светлоотразителна жилетка над коженото яке. Сега във вида ѝ нямаше нищо потайно — просто един добър, честен гражданин и отговорен мотоциклетист. От тези, които полицаите харесваха. И на които не обръщаха внимание.